Valery's Mlog

Mindlog of a Freak
December 9th, 2005 by Valery Dachev

Ко напрай уе, човек?

Баси… от кога не си писал… две седимици минус три дни. Хората започват да питат… Да речеш, че си се прекършил от работа – ще излъжеш. Да речеш, че не ти остава свободно време – пак ще излъжеш. Опитай нещо друго, започвам да не ти вярвам. Най-вероятно е от напрежението. Още не си свикнал нещата да не се случват така, както си ги намислил и се паникьосваш. Запазваш само привидно самообладание, но сънят ти е неспокоен.. постоянно се чувстваш изтощен и в крайна сметка си с близка до нулева продуктивност. Да, на това вече бих се вързал.

Но нали искаше дните ти да не са еднообразно? Какво не ти харесва сег ? Всеки ден нови проблеми. Всеки ден нови ангажименти. Всеки ден нещо ново, което да ти полази по нервите със съществуването си и въпреки това да е необходимо. Ядосваш се на несправедливото отношение към теб и все още не си свикнал с него. Влудяват те изискванията на тези, които не са готови да дадат, за да получат. Всеки план ти се обърква и малко са нещата, които те карат искрено да се усмихнеш. Не получаваш вниманието точно на тези, от които имаш нужда. А когато го получаваш, сякаш не ти стига. Всеки друг ти лази по нервите, а шегите ти започват да придобиват саркастичен характер. Нараняваш и хората, които не го заслужават, а в същото време не търпиш критики. С теб просто не се излиза на глава.. но пък се спори чудесно. Само да има повод. Правиш се на силен и забравяш, че, за да убедиш другите, първо трябва сам да си повярваш.

А край теб се случват толкова много неща.. срива се половината MAN в София, твои приятели ги прибират за глупости, трупат ти проекти един след друг, в собствената ти фирма ти убиват инерцията за работа за сметка на изискванията си, а на теб не ти остава време да посветиш на себе си… Насъбрал си на почти всички край себе си и се чудиш на кого да го изкараш. Почти всички, от които си търсил подкрепа, са те преда(ва)ли и вече се доверяваш само на себе си.

Истината е, че прекарваш дните си в очакване на човека, който да кара да се усмихнеш поне за малко, да се почувстваш спокоен, сигурен… но, дори така да е, стъклените колони на този храм те карат постоянно да гледаш към тавана, който във всеки момент може да те премаже. Чувстваш се толкова несигурен и бръчките по лицето ти вече започват трайно да го изкривяват. Виждаш това всяка сутрин в огледалото. По някое време се опитваш да си припомниш погледна ли се всъщност на какво приличаш… не се получава – побързал си да забравиш.

Ето така, драги ми Валери, изглеждаш отстрани… Не ти харесва гледната точка, знам.

Leave a Reply

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

%d bloggers like this: