Отварям очи… Нищо! Затварям ги… Пак нищо! Отново ги отварям. Отворени ли са всъщност? Добре де, нека бъде светлина! А, светна! И таз добра – пак нищо. Скука. Картинката е явно непълна. Небе, звезди, слънца… Вселена. Куца нещо. Вода, земя, вулкан, поле, трева, дърво… и малко свеж въздух. Чудничко! Така вече се живее. “Живее”? Една гадинка тук, друга там, трета гадюга долу и още една горе… Ето, нещата започват да се нареждат. Нещо му липсва на целия тоя пейзаж. Много е някак… перфектен. Пък и няма тръпка някак – всичко е така… нагласено, предсказуемо… и никаква интрига. Хора: мисли, чувства, креативност… Оххх, май обърках.. това със собственото мнение… Не трябваше толкова да приличат на мен. Както и да е, майната им… по живо, по здраво, с болка да си раждат децата и т.н. и т.н.. Добре си беше и без тях. И все пак е малко скучно. Какво ли правят? Еми, какво да правят… деца. Плодете се бе, плодете се. Огън, колело, впрягове, колиби, къщи, пътища, заводи… компютри, автомобили, самолети, кораби и спътници… Тия май си нямат друга работа… Мръсотия, унищожение, завист, лъжи, изневери, кражби, убийства, тероризъм… Е това е… децата нямат спирачки.
Аз каква я мислих, тя каква стана! Въобще не замислях това, а то какво се получи. Хмм… не така, не така… Къде сбърках?! Да не би с партията шах, която играх със себе си, ползвайки ги за пешки? Или експлоатирайки ги като същите опитни зайчета, каквито и те измислиха? Не мога ли да създам хармонията и спокойствието така, както го виждам, където мнението да разрушава равновесието? Ако аз съм в хармония със себе си, не трябва ли и те (като по мой образ и подобие) да бъдат в хармония с мен?!
Ха! Огледало. “Огледалце, огледалце, я кажи…” Ужас! Това аз ли съм?! Май трябваше да започна с огледалото, за да видя първо себе си. По свой образ и подобие, по свой образ и подобие… Ами сега? Май е късно. Гумичката и наново? Не, няма да я бъде. Щраквам с пръсти и всичко е наред? И това не става… Ако убиеш себе си, творението ти остава ли? Съществува ли въобще нещо, когато теб те няма. Ами ако това е илюзия? Нима да създаваш е толкова лесно?
Събуждам се. Самота. Същата самота. Не, не е защото отново съм сам в леглото. Ставам. Не е и защото съм сам в стаята. Не е и като да съм сам на тоя свят – напротив – тъпканица, паплач. Защо не ме разбират?! Нима не подбрах приятелите си по свой образ и подобие? Май забравих да погледна в огледалото, а вместо това гледах илюзиите си…
Leave a Reply