Valery's Mlog

Mindlog of a Freak
April 9th, 2004 by Valery Dachev

По свой образ

Отварям очи… Нищо! Затварям ги… Пак нищо! Отново ги отварям. Отворени ли са всъщност? Добре де, нека бъде светлина! А, светна! И таз добра – пак нищо. Скука. Картинката е явно непълна. Небе, звезди, слънца… Вселена. Куца нещо. Вода, земя, вулкан, поле, трева, дърво… и малко свеж въздух. Чудничко! Така вече се живее. “Живее”? Една гадинка тук, друга там, трета гадюга долу и още една горе… Ето, нещата започват да се нареждат. Нещо му липсва на целия тоя пейзаж. Много е някак… перфектен. Пък и няма тръпка някак – всичко е така… нагласено, предсказуемо… и никаква интрига. Хора: мисли, чувства, креативност… Оххх, май обърках.. това със собственото мнение… Не трябваше толкова да приличат на мен. Както и да е, майната им… по живо, по здраво, с болка да си раждат децата и т.н. и т.н.. Добре си беше и без тях. И все пак е малко скучно. Какво ли правят? Еми, какво да правят… деца. Плодете се бе, плодете се. Огън, колело, впрягове, колиби, къщи, пътища, заводи… компютри, автомобили, самолети, кораби и спътници… Тия май си нямат друга работа… Мръсотия, унищожение, завист, лъжи, изневери, кражби, убийства, тероризъм… Е това е… децата нямат спирачки.

Аз каква я мислих, тя каква стана! Въобще не замислях това, а то какво се получи. Хмм… не така, не така… Къде сбърках?! Да не би с партията шах, която играх със себе си, ползвайки ги за пешки? Или експлоатирайки ги като същите опитни зайчета, каквито и те измислиха? Не мога ли да създам хармонията и спокойствието така, както го виждам, където мнението да разрушава равновесието? Ако аз съм в хармония със себе си, не трябва ли и те (като по мой образ и подобие) да бъдат в хармония с мен?!

Ха! Огледало. “Огледалце, огледалце, я кажи…” Ужас! Това аз ли съм?! Май трябваше да започна с огледалото, за да видя първо себе си. По свой образ и подобие, по свой образ и подобие… Ами сега? Май е късно. Гумичката и наново? Не, няма да я бъде. Щраквам с пръсти и всичко е наред? И това не става… Ако убиеш себе си, творението ти остава ли? Съществува ли въобще нещо, когато теб те няма. Ами ако това е илюзия? Нима да създаваш е толкова лесно?

Събуждам се. Самота. Същата самота. Не, не е защото отново съм сам в леглото. Ставам. Не е и защото съм сам в стаята. Не е и като да съм сам на тоя свят – напротив – тъпканица, паплач. Защо не ме разбират?! Нима не подбрах приятелите си по свой образ и подобие? Май забравих да погледна в огледалото, а вместо това гледах илюзиите си…

Leave a Reply

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

%d bloggers like this: