Valery's Mlog

Mindlog of a Freak
July 10th, 2003 by Valery Dachev

Големите драми от живота… или защо физиците пият :)

Било пролет… а годината – 1998ма. Млад бъдещ физик, надежда на преподавателя си изживява, първия си алкохолен дилириум на терасата на една своя съученичка. Нощ… небето е чисто, а звездите блещукат пред вперения му в тях поглед. Тъжни мисли са превзели още девствения му от порочни мисли мозък… Прозрение, което може да се роди именно по време на едно сериозно пиянство и да стане причина за още много такива… Тежък е животът понякога…

Та, както вече споменах, звездите блещукаха, милиарди и милиарди фотони летяха насам-натам давайки възможност на съучениците на главния ни герой (демек аз, защото аз съм герой :-P) да видят ставащата все по-тъжна гримаса на лицето му… Защото той виждаше звездите и осъзнаваше големите драми в живота… трагедия започнала в момента, в който Бог е казал “Да бъде светлина!”. Тежък е животът понякога…

А какви мисли се въртят в главата на бъдещият пропаднал физик (повече програмист, но за целта на разказа ни ще бъде главно физик) ? Звездите… най-близките са на около 2,5-3 светлинни години разстояние (като изключим нашето нищо и никакво слънчице, разбира се). Това означава, че всяко малко фотонче изминава това гигантско разстояние за цели 2,5-3 години… То тръгва от своята звезда, разделяйки се с още милиарди и милиарди и милиарди такива като него – с най-близките си… И всичко това, за да поеме по своя дълъг и трагичен път… При това тръгва с такава говотност и усърдие, че е за възхищение. Той знае целта си… И се движи към нея с такава скорост, с каквато никой друг не е способен – скоростта на светлината. Още по-невероятното е, че при тази скорост, той успява да избере възможно най-краткия (оптичен) път. Тежък е животът понякога…

В най-добрия случай този фотон си има някое друго другарче, с което поемат по този път. Както казах, това са 2,5-3 години заедно… Не е малко… Хората за това време се сближават ужасно много, някои даже се женят. А да драпаш с някого толкова време, такова разстояние, с такава скорост… Това хич не е малко. Той ти става спътник в живота. По едно време наближаваш нещо значително по-голямо от теб, че и кръгло. Навлизат в атмосферата въпросните две фотончета и какво?! Дифрактират! :( Разделят се завинаги. И това става за толкова кратко време, че едно “СБОГОМ!” не можеш да кажеш. Тежък е животът понякога…

Въпреки тази неизбежността и грандиозността на тази една малка, но повтаряща се милиарди и милиарди пъти почти навсякъде из пространството, трагедия, това не е всичко. Продължавайки да се движи със същата бясна скорост, със същия този устрем, буквално след частички от секундата става нещо наистина.. брутално – нашият фотон се забива в окото на пулещ се в звездите идиот, бъдещ физик и настоящ пияница. Какъв несъизмерим с нищо в човешката история драматизъм ! И всичко това защо ?! За едната малка частичка от възприятието на това око… Което всъщност може въобще и да не цели да гледа натам, възприятие, което е направо маловажно та даже безсмислено за опиянения му мозък. Още повече, че може въобще нищо да не излезе, тъй като мозъкът възприема тези неща с честота 50 Hz. Тежък е животът понякога…

Какъв глупав начин да завършиш инак дългия си житейски (оптичен) път… И това става постоянно ! А ние се кахърим за Хирошима и Нагасаки, за Чернобил, за Първа и Втора световни войни, за времената на големите глад и епидемии, за измирането на някакви си динозаври. АМИ ФОТОНИТЕ?!?! Страшното и ужасяващото е, че тези драми могат да бъдат и биват прозрени само от физиците. И те пият… защото разбират, колко… тежък е животът понякога…

След тези размисли главният ни герой сведе тъжно глава и затвори очи…

Leave a Reply

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

%d bloggers like this: