04 Април 2004. Нощ е. Автобус с ъс спящи български деца излиза от пътя и пада в придо??лата р.Лим в Сърбия. Фактът, че автобусът не потъва веднага спасява много от децата. Някои деца се удавят. Други така и не бяха открити… за една година. За една година няма виновни. За една година никой не разбра какво точно се е случило. За една година най-големи си останаха заслугите на сърбите притекли се на помощ. За една година никой не направи нищо значимо. А сега разбирам, че една година по-късно застраховатите се опитват да минат метър за сметка на загиналите деца. Година по-късно пътувам в 280 и минавам покрай Националната Следствена Служба и виждам автобуса… проснат на една страна, полу-завит с найлон… символ на бездействието. Ръжда и мълчание за обгърнали седалките – мълчаливи свидетели на глъчката, на трагедията и забравата. Какво всъщност се промени за тази една година, освен че новинарските емисии отделят по 5 мин., за да ни припомнят ? Всъщност… за една година забравихме…
Моите съболезнования на близките на децата. ?? моите съболезнования за държавата, в която са се родили…