Valery's Mlog

Мне… тоя път няма да тегля майни (макар че имам тоя навик до толкова, че ставам известен с това). Просто бях в Майнатаун (популярен в литературата като Пловдив)… но за това – малко по-нататък.

Нещо се позагубих уж в последния месец, но това се дължи предимно на мързел и изгубен ентусиазъм да блогвам. За това време успях тъкмо два пъти да се прибера в Казанлък. Видя сестра си (чийто поглед не бях срещал от близо половин година), та да си поклюкарстваме и посдърпаме (последното е принципно неизбежно). Даже на диско отидохме и на два пъти направихме размазващо шоу. И на 15 септември рано-рано с Драо бяхме в двора на ПМГ. Носталгията не прощава. Използвах случая да подпитам директора за стипендията, която не съм взимал откак съм завършил, даскала си по математика за последните албуми, които е слуша, пък и с редица познати, които се изсипаха там. Вождът също беше там, за да ни разконспирира изцепвайки, че сме на лов за свежа плът, но здраве да е… :) Останалата част от деня изкарахме по кафета. Защо ли ? :) Вечерта се забихме в относително празното диско Флирт (бивш Гранд) и отново обрахме точките. За щастие, този път няма улики (Велин ме заплашва, че за 1 лев ще публикува изпълненията ми на пилоните от предишния път). На следващата вечер направихме една слаба хижа на Бузлуджа… и back to Sofia.

Амнайсти международен технически панаир във Филибето. Хванах автобуса в 7:00 и за моя изненада спря на автогара Север. Нямах никакво понятие къде се намирам. Хванах такси за 2-3 улички (еми от къде да знам, че е толкова близо) и, точно както бях обещал на Антония, в точно 9:00 и лепнах пръст на входния и звънец. Да се похваля само: стигнах до там само с турбо-бегло понятие къде се намира. Кафе, лаф и се занесох на самия панаир, намъкнах се с покана, огледах и нашия и чуждите щандове. Посмях се на девойката от econ.bg, която ми пробутваше брошурки да съм погледнел сайта. Въздържах се от коментар. Порадвах се и на паркирания болид от Формула 1 (Фисикела и Алонсо ?!), както и на другото паркирано синьо “нещо”. Впечатление направиха и три броя тролеи. Любопитно ми е дали наистина си мислят, че някой ще отиде да си купи тролей… Малко по-късно с Антония и нейната Мария се затикахме в Happy наблизо, където сервитьорката направо дразнеше със загрижеността си. Ако променя мнението си за десерта, вероятно бих си казал. Whatever. От нямане какво да правим, решихме че от панаира ще идем пеш до гребната база. Там било яко, макар да не се плува – имало няколко случая на одавяне. Преживяхме ги набързо и седнахме на кафе. По едно време започнах да говоря отегчително сериозно… чак ми се доспа. Но пък краката ми се успокоиха от ходенето. Гребната база се оказа зад стадиона, на който преди много години бях на концерт на Metallica. Едни ми ти спомени, едно ми ти чудо нахлуха в мен, една ми ти носталгия. Заразправях за изпълненията тогава и тамън напът към спирката минаваме покрай бараката-кафе пред стадиона, която за мое учудване се казва “METALLICA”. Само от благоприличие се въздържах да не свърша от кеф. :)

В късния следобед хванах “Пещерката” към Стамболийски. Попаднах на новите дизелови мотриси. Страшно мънички са, без вагони и напомнят на мелез между автобус и метро. Напълно излишна покупка за БДЖ по мое мнение. И без това няма с кого да си мерят пишките. Много топло посрещане от Мария. Чак ми се върна power-ът. Е, не чак толкова, че да не отклоним предложението за диско в Пловдив същата вечер, но… вечерта изкарахме в Зюмбюла – една от забележителностите на града. Не е нищо особено, та даже напротив – квартална кръчма в която бичат яко Manowar и кавъри на Judas Priest (поради липса на други касети), но мястото определено ме радва. Никога не съм си падал по комерса, а това е пълната му противоположност. :) Запознах се с некфи яки типове и типки, беше весело ! :) Имам чувството, че градът от обсебен от пиърсингите. Това е основна тема, в която аз обаче не съм особено вещ. Дадох обаче своя приност с новата си тениска с разпробито от тенекета стилизирано черепче. :) По-късно се разходихме до Killers – още една местна забеежителност – мой тип дискотека. Но празнота… и се прибрахме.

Сън, събуждане, закуска, лаф-мо’абет, тинтири-минтири.. извикахме Стела и изгледахме The Descent (2005) (приятно филмче без особено дълбок смисъл). Излязохме си пичуфската, направихме един тигел до Културата (кръстопътят на безцелно шлеящите се) и заприиждаха миналогодишни спомени. Много яко местенце, особено на люлките и гумите (където отново не пропуснахме да се щракнем). Магазин, а после заведение с кофти фрапе, но забавни теми за обсъждане. За финал – вкъщи да сваляме и намаляваме снимки и бюстовете по тях. :) Последните направо затрихме поради невъзможност да бъдат смалени (… повече :-P).

Вечерта бе запланувана в Пловдив и замалко да се съсипе покрай закъснението ни за влака. Е, не мина толкова гладко, колкото се очакваше, но беше приятно. Може да се каже, че негативизмът ми по отношение на Пловдив започва да изчезва. Особено след като посетихме местенца като Дървеното (в един от аквариумите на което наблюдавахме съвременни форми на подводен терор и канибализъм), Red Eye (пичофска метъл-кръчма с приятна музика в близост до Пощата) и No Sense (което Антония определи като дупка, но за мен си остава супер-здраво местенце с ретро и рок музика.. макар и повече от претъпкано). Понервихме се на не-особено-добрата компания на някакви прошляци, но като цяло се израдвах на всичко останало… и в 03:10 посред нощ вече пътувахме дома (отново с явно основния транспорт в региона – влакчето) и не много по-късно трупясахме.

Вчера почти не излязохме. Май никой нямаше сили за това. Поне си побъбрихме доста, макар и в общия случай за глупости. И то не за друго, ами защото пак проявих онази част от характера си, която ме комплексира най-много – ръся адски много глупости и това въобще не е на добре – сам не се понасям, казвал съм го. Какво остава за другите край мен. Работя по промяната на всичко това, но пък точно тези, които най-много се оплакват от тази ми черта, не ме харесват иначе. Да видим аз дали ще се харесам, ако го постигна. Успях поне в последните няколко часа от престоя си там. В 18:30 хванах претъпканото неделно влакче към София без идея кога и дали въобще ще се върна там. Носталгията ме хвана още с тръгването. Странно чувство. Период за размисъл…

Останалото ще е накратко, че ми писна да пиша, а даже сам не бих изчел всичко. В някакъв почти хронологичен ред:

• СОТ вероятно търсят клиенти – въоръжен грабеж на единия от офисите ни;
• Спирам цигарите или поне ще ги намаля до една седмично. От днес – така се разбрахме с Мартина;
• My precious (известен в локалната мрежа като “zu”) окончателно отказа да приеме факта, че е на захранване, а не на батерия. Опитвах да му покажа, че кабелът е в контакта, но явно не се интересуваше особено и държеше на своето. Наказанието му е да пренощува в CNSYS. Първоначалната диагноза е студена спойка в захранващия блок на дъното (работи нормално с коя да е заредена батерия, замерванията не показват прекъснати проводници на токоизправителя и кабелите, а и препукваше лошо в самия лаптоп, когато все пак успяваше да запали). Яд ме е, че ще трябва да чакам три седмици за ново дъно и то само защото не се оплаках в първите 30 дни (иначе щяха да подменят цялата машина). Ще трябва тия дни да реорганизирам начина си на работа. Междудругото, последният update на firmware-а (става дума за Compaq nc6320) оправя кофти проблем с контролера на клавиатурата, която от време на време при boot отказваше да припали. За всеобщо съжаление, не поправя проблеми със захранването;
• Този уийкенд се заформя ежегодната хижа по случай рождения ми ден. Вече започнаха да летят гласови покани. Надявам се да изтрием срама си от твърде спокойната хижа преди малко повече от седмица;
• Друго не се сещам, но ме кефи, да са нечетен брой нещата.

Нау… сей йор преърс, литъл уан….

(това го слагам и в “Пътеписи”, защото си е далеч)

Надя и Краси (същата онази забавна двойка, за която съм споменавал не веднъж) ме поканиха вчера на мини-парти. А и да видя квартирката им в Борово. Намерих адреса в bgmaps.com, тролейче 2 от Петте кю??ета и… бях забравил колко е весело да се пътува в градския транспорт. Забавно ми бе??е да стоя прав точно до перфоратора и да перфорирам билетче на тоя и оня, като в същото време си наглеждам джобовете, за да не плъзне имуществото ми сред тълпата. Слизам и тръгвам към Фантастико, за да купя това-онова. Ша??нат съм – в 20:00 по улиците на Борово няма почти никой. Сетих се за онези стари уестърни, в които по запустелите улици на града се прехвърчат отскубнати от вятъра изсъхнали храсти (или там каквото прехвърча по запустелите улици в старите уестърни). Чак се притесних. Посрещнаха ме и се намъкнахме в квартирката. Бе??е забавно – някакви джунджурийки навсякъде.. и бележки.. много бележки с всякакви щуротии ! :) Суупер яко. ?? хорицата бяха някакви много изтрещели и супер забавни. Направо не ми се иска да порастна (повече :)) ! Сигурно има снимки и филмчета на сме??ните ни мутри, ама…. айде, няма нужда ! :-P

Странно обаче: има??е една девойка от Карлово. Оказа се, че имаме обща позната в лицето на Лили – едно страхотно човече, с което се запознахме във влака. Завъди се приятелство, което ме радва??е адски много. Не знам защо обаче (или пък знам?) се държах като пълен глупак и, след като тя замина за Франция, не и писах. Когато го направих няколко месеца по-късно, вече бе??е късно. Не получих отговор. Няма??е как и SMSи да и пращам, тъй като GSM операторът и праве??е проблем. Снощи, малко след като се прибрах (т.е късничко), опитах отново. Телефонът работи – иззвъня. Пратих и SMS, но, уви, отново без отговор… А ужасно ми се иска да оправя нещата. Много се ядосвам, като съм толкова прост… :(

Някак трудничко бе??е ставането след фирменото "освинване" в петък вечер в Казанлък. Снимков и видео-материал – пак много. Свириха Чавдарови. Подаръци по обед, разходка и кафета следобед и Бъдни вечер със семейството. Сестрата купила на на??ите наргиле. Замалко да разваля изненадата. ??деята е страхотна, особено ако им подейства като лула на мира, че… празниците не намалиха децибелите из къщи. Аз пък получих webcam, който още не знам дали ще тръгне под Linux, но под Windows (при това без минали тестове в Microsoft драйвери) се държи доста прилично при 2.5 lux.

Както и да е де… Разбрах коя е тази песничка, която ме радва супер-дупер много – The Doobie Brothers – "Long Train Running". По повод (макар и преди него), събудих се в 7, за да хвана влака в 8:20, а и в промеждутъка да направя едно мноооого сутри??ни кафета с Емили. Пообменихме подаръци и скокнах във влака. Мразя да пътувах сам. Ужасно дълго, ужасно тъпо, ужасно скучно и…. Всъщност, при последното подобно пътуване, дадох 120 лв. за walkman, кажи-речи веднага щом пристигнах в София. Looooooooong Train Running… Пак ме налегнаха тежки, сдухващи мисли… отново се вбесявах на едни и същи хора… които пак не трябва??е да щъкат из главата ми, но едно изтананикване на обща песничка ги връща обратно…

Минаваме прелеза, който едва оня ден бях преминал, но не по релсите. Пресичаме пътя, по който миналата седмица драпахме с Punto-то. Някакви пусти заснежени поля: само животински стъпки започващи от големия ми прозорец и свър??ващи в безкрайност… или обратно; вагони излезли от релсите… или обратно; порутена барака и напъхана в нея също толкова вехта Жигула, а до нея и надпис: "Не влизай – църква !"; друг прелез в пустоща и строен ръководител-прелез. Дядка и количка с напитки се качват от другата страна на влака. Скандал между началник-влак и оператор-количка. Последният бил нелегален. Летаргия. Трансформация от пътник-влак към пътник-трамвай. Хладилникът и леглото. Т’фа е…

(баси, колко рядко блогвам напоследък…)

Лудницата край мен не спира. Може би около финансови притеснения (каквито на теория не би трябвало да имам). Напрегнато ми е. Затова пътуването през изминалия уийкенд ми дойде много добре. Народа от софийския офис отлетяхме към Копривщица. Изключение направи само новия ни колега – Левент, на когото ангажиментите в екс-МЕИ-то не простиха.

Пътуването си беше екстремно – две коли народ, а ние и в двете посоки се настанихме в измъченото Fiat Punto – с изтъркани летни гуми, проблеми със спирачките и кофти чистачки. Не му беше до сняг, но въпреки това валя обилно. Веско обаче показа класс и се справяше с поднасянията (макар по негови думи ръцете му да са треперели на слизане). Беше си екстремно, че и забавно. Правеше впечатление, че всякакви снегорини и опесъчителни машини бяха излязли отрано. Евалата.

България е особено хубава през зимата, когато снегът скрива всякаква мръсотия и всичко изглежда някак по-чисто. Въображението и спомените ми от часовете по история връщаха времето назад и прерисуваха видяното. Чудя се как пътя, който ние изминахме за близо три часа, е взиман преди примерно 200 години. И въобще защо точно там е създадено селото.

Пристигнахме към 11. Беше натрупало и се опитахме да се направим на снежни човеци. Зимата там е мека и студът не се усеща. Заседнахме в кафето на домакините ни (Веско и Кирчо поизостанаха да въртят гуми на площада пред усмихнатите погледи на куките). Уютно местенце. Стоплихме се и ни заведоха до къщата ни. Състои се от 4 стаи, кухня, двор с малка беседка, а скоро и барбекю. Всичко е в типичния за месността стил (макар къщата да е събаряна и строена на ново). Мебелировката и облицовката по стаите е изцяло дървена със съответните орнаменти. Хареса ми, че наистина е помислено за всичко – във всяка стая телевизор с кабелна, зареден хладилник, широка баня (със полагащите се сапунчета и шампоанчета), достатъчно одела, невероятно отопление, удобни легла, комплект чаши… Просто търсих нещо, за което да се хвана, но се оказа, че няма такова. Всичко си струва паричките до последната стотинка. Доколкото разбрах, сумата от 40 лв. на стая за една нощувка отива за поддръжка, доколкото всичко се отоплява на ток и печките стоят слабо включени през цялото време, за да не замръзват тръбите и да не се изстудяват стените. А посетители има обикновено само в събота и понякога в петък. Явно основният поминък на семейството е друг. Интересното е, че стаи се дават на хотелски начала, но само на приятели или приятели на приятели. Иначе никакъв шанс. Хората са си изпатили – хванали някакви наематели в момента, в който товарили телевизорите в колата. Хорската простотия граничи само с безкрайност…

Следобеда прекарахме в обикаляне по улиците, посещения по къщите на този или онзи, църквата, мемориалите… Страшно спокойно. А като компания все едно бяхме заедно от години. Въобще страшно приятно ! Намерихме си и кръчме, в което да похапнем. Кухнята беше екзотична, дори и за традиционна българска. Тъпо, че не бяха си мили скарата сигурно от години, но… Позабавлявахме се. Гъбите в масло обаче бяха невероятни… Остатъка до вечерта премина в сън, карти, снежни човеци и… въобще кой каквото намери.

Последва друго кръчме, друга кухня, други цени, предсказанията на Ванчето, страшно много усмивки, лиготии… чак ми стана неудобно от останалите в заведението за глупостите, които им се налагаше да слушат. Поне се реванширахме със сметка… Коремът ме заболя нещо – не хареса картофите с майонеза. До дискотеката ми мина. Противно на очакванията ми, не беше просто кръчма с някой селски бек нарочен за DJ, а наистина избарано местенце с тъкмо два пилона (на единия от които не простихме). Е, не липсваха и месните турбо-селяци с готина блузка и анцуг, на които лентите стояха като нашивки – колкото повече лентички, толкова по-турбо. Музиката беше разнородна (рок, чалга, черно, техно,…), а и на мен не ми пукаше особено каква е (щом съм танцувал на Impulsi – “So keres”), въпреки че за тия два дни капка алкохол не близнах. Прибрахме се около 03:30 и аз просто умрях…

… до към 11, когато някакъв лош човек (въобще, хич, изобщо нямам предвид Веско) ме събуди. Снегът беше стигнал около половин метър, но Васко (домакинът ни) се беше погрижил през нощта да поразчисти двора, пътечките и дори едната кола (явно не е успял да намери Punto-то под снега). Кафета, цигари, поредна битка със сняг, стягане на багаж и… за износ към София. Някакви машини отново се бяха постарали и побързахме преди да бе натрупало пак след тях. Това не ни спаси от няколкото поднасяния по завоите. Лили (шефката) се опита да пробие ламарините на пода с токчета от страх, докато с Драо само дето не танцувахме на задната седалка. Fun! Не си намерихме вериги, но минахме и без тях.

Акустирахме едва в пица Виктория в Младост. Спагетите Чочара са страхотни там. И такам… Honey, I’m hoooooome!

Като цяло, бяхме по-зле от япончета – 4 фотоапарата и документирахме всичко възможно и невъзможно. Общо над 1Gb снимки и филмчета, по-голямата част от които ще останат цензурирани. Малка част от другите съм оставил тук… И… да…

P.S. Ако наистина се появя танцуващ на пилон по bTV (доколкото в дискотеката имаше някакъв екип), това не съм аз!

Беше вторник. Станах в 5:00. Точно за един душ и половин съхнене време. В 6:40 бях пред Фантастико. Хари и Катя позакъсняха. Запознах се с майка и. Като изключим факта, че слънцето светеше точно насреща, а жегата беше близо до непоносимата, пътуването беше сравнително приятно. Видях местни забележителности, като моста на Кольо – Фичето. След няколко почивки пристигнахме в 11:30.

Докато чакахме Марина пред блока на Добс, се появиха майка и и сестра и – Невена. Разпознах ги по очите… само че тези бяха тъжни. :( Останах учуден, че и Невена ме разпозна – Доби имала моя снимка в стаята си… не знаех. С Марина и Хан отидохме на кафе. Малко по-късно към нас се присъедини и друга тяхна приятелка. Избягвахме темата за събитието, което ни беше събрало там. А самото то започна в 14 в парка близо до Пантеона. Събраха се двадесетина души със сменящи се лица – усмихнати от спомените и натъжени от реалността. Не ми се влиза в и без това подробности… просто беше един тъжнен рожден ден. Невена бе направила CDта с любимата на Добс музика – същата, която вървеше за фон. С Катя решихме, че ще посветим сайт. Обещахме си да се опитаме да се срещаме там всяка година на тази дата…

Не знам кога си тръгнахме. Затикахме се до заветния Dexter. Жегата ставаше непоносима. Не е истина просто каква ужасна комбинация са задухата и комарите в Русе. Въпреки това, след като Хан си тръгна, отидохме да видя Дунав. Срам и позор, но никога преди не бях имал тази възможност. Бъбрихме си с Марина и си изкарахме добре. В 17:30 имахме среща с Деси на Халите. Размотахме се до кафе Класик, където по-късно се присъедини и Васко. Видяхме се с майката и кучето на Марина. И двете ми се израдваха. :) Забрахме и Шеки от тях, последва поредното кафе и поредният облак нападателни комари. Горещата влагата във въздуха ме изтощаваше допълнително. Изпратих Деси до тях и се върнах в кафето. Последва изпращане и на останалите, раздяла с Марина и такси до ж.п.гарата. Неадекватността ми вече надминаваше всякакви граници. Заключих се сам в едно купе, разположих се на 4 седалки, заприличах на абсолютен клошар и вече никой не смееше да влезе в купето. С изключение на двама типа, които не бяха чак толкова настоятелни, а и целта им явно не беше да бъдат дружелюбни. По останалите гари даже не се опитваше да отвори вратата. Успях даже да заспя. Докато не ме събудиха едра лелка и почти конкуриращата се с нея дъщеря на Горна Оряховица. Те се оказаха доста упорити в блъскането на вратата – явно навсякъде местата вече бяха свършили. Отново заспах. Планът беше да се озова в офиса, но се нуждаех от душ. Още не съм заредил фирмата с подходяща хавлийка и шампоан, така че се прибрах в Студентски град.

Денят беше повече от тежък…. както всички напоследък. Нещата са доста на зор. Останах до късно и малко по-късно вечерта Драо се появи с Надя и бутилка 80% Abscent. Занесохме се в градинката между парламента и (е)Ректората. Две малки глътки ми бяха достатъчни, за да установя, че нямам желание да опитам отново нещо подобно. За съжаление, ми се налага – има една гадост за венци на Арома… има същия отвратителен дъх. Но пък се наслаждавахме на хората, които въртяха огньове там. Прибрахме се (с Галин, който се присъедини по някое време) около полунощ. Сън…

… и поредният напрегнат ден. Въпреки това свърши порядъчно количество работа – било то и с цената на много нерви и 11 часа на работа. Някои лични драми допълнително ме филмираха. Но здраве да е… ! :)

Ох… само до тук не ме домързя да пиша…

Нямам много спомени от времето преди да хванем влака в 15. Хапнахме отново в българските кухни на BMS (ще правя фен-клуб :)), радвахме се на мацките по улиците, плашихме се от останалите… Мира имаше полет, видяхме се с Явор. Пощъкахме напред-назад и се изпратихме…

С Драо бяхме кажи-речи единствените в частта за пушачи на експреса (климатикът там обикновено работи по-добре). Имаше и някаква женица, но… кой ти гледаше нея, когато сладка девойка беше окупирала с майка си една от масичките в частта за непушачи. :) Очакваха ни 7½ часа път без някаква кой-знае-каква занимавка. Отново събрахме погледите. Оказа се, че кондукторът ни е запомнил. Отделно бе решил, че сме “хора на изкуството”. Е, оказах се такъв, когато започнах да пи??а стихче за пътуването във влака (може би ще го сложа някъде нейде). Събирахме погледи с глупостите, които вършихме и приказвахме: изключвахме лампите във вагона, хилехме се като лудите, слушахме музика, танцувахме си, правихме научни изследвания (върху това до къде се чува), обсъждане на планове за анонимно (вече не :)) опаковане на ФМИ и Парламента в тоалетна хартия (… като подкупим охраната с няколко рула :D)… Хората ни гледаха странно, но явно им беше весело от подхвърлянията ни. Навън валеше (особено край Пловдив). Спирахме на средата на някакви полета, забавихме се допълнително, но така само ни даваха повод за поредните глупости – бяхме като напушени (“Представяш ли да се вдигне водата до прозорците и навън да плуват рибки като в аквариум?”, “Какво ще стане, ако откачим тайно останалите вагони и на някоя гара установят, че липсват?”, “Така става, като не си плащат тока!”…)…

В 22:40 на Централна гара вече нямаше маршрутки, наложи се да се върна с такси. Дойде ми зле на и без това отънелите финанси покрай разходката до Бургас. Бях изтощен, за да откликна на предложението на Велин за бири. Трябва да се отспива…

UPDATE: Стихчето за влакчето се появи тук.

Драо успя да ме убеди да останем още един ден в Бургас на квартира, макар че имам роднини там – било го срам. След посрещането на изгрева се засилихме в намален състав към гарата, където обикновено причакват наглите бабета. Засилихме се към първото, което ни попадна пред погледа. Оказа се много свястна – цената не беше висока за квартира на две крачки от Флора, а и самото беше адски ослужливо. Оставихме багажа, теглихме си по един душ и… заспахме. Събудих се два-три часа по-късно и се чувствах просто пребит. Сънят беше отмил всякакви ефекти от енергийните напитки, които бях погълнал предишната вечер, и преумората от лудеенето по плажа си каза думата. Въпреки това станахме, звъннахме на Явор, на Мира и на Тони (някакво девойче, чиято диплома за основно образование Драо трябваше да пренесе до София). С Мира излязохме на кафе – набързо, защото беше резерва на работа и трябваше да си е вкъщи. Щракнахме се веднъж (колкото да имаме една читава снимка заедно за годините, в които се познаваме), порадвахме се един на друг и така… Видяхме се и с Тони – оказа се готино лапе с много чаровна усмивка. Съдейки по дипломата обаче, не пращи много от мозък, а и шестицата и по “Моден дизайн” нещо ме съмняваше предвид дрешките, които беше навлякла. И все пак предполагам, че ще се премести в някое от двете професионални гимназии по облекло и не знам си к’во.

Докато вървяхме през морската градина, ни хрумна да ходим на плаж. Звъннахме пак на Явор. Не знам как дойде идеята да се пържим, не в Бургас, ами на плажа в Черноморец, но ми хареса. Прибрахме се, за да вземем необходимите пособия за събитието, Явор ни забрва с колата си (Алфа Ромео, модел 1986, 2л бензинов двигател, 160 коня, почти пълна електроника, постегната…), купихме винетка, заредихме с бензин и отлетяхме. Простотията по пътя не беше малка. Замалко да подминем Черноморец, но влязохме в него със страшна мощ. По същия начин и излязохме – някакво пишлеменце на колело ни заблуди за посоката към плажа. Докато се връщахме обратно с колата, малката твар побърза да се прибере в двора, преди да сме приближили. Усети се изчадието. Нищо, следващия път – запомнихме къде живее ! :-P След като (едва) намерихме място да паркираме, се спуснахме към плажа. Впечатление прави, че по-голямата част от хората бяха в платената зона, макар и неплатената въобще да не беш зле. Установихме, че повечето са чужденци. Оказва се, че на Черноморец въобще не е евтино (нищо учудващо предвид спокойния залив, чудесния плаж и хубавите къщета там) – наеми, провизии, заведения… А и нашите не е като да не са обирджии – казаха ми за случай, в който поискали на чужденец близо 50 евро за 3-4 картички. Хората не се усещат, че така догодина същите тези чужденци (а и други) няма да дойдат по нашето крайбрежие. Както и да е – опадаха ни очите (за сметка на други работи :D) по няколко чужденки на плажа, но и ние успяхме да им съберем погледите (заедно с тези на останалата част от плажа). Не спряхме да се хилим, да простеем и да ръсим глупости. Допълнителен чар придаваха и двамата младежи с тенджерата варена царевица: “Еротични кочаниииии… малки, средни, големи, по-големииииии… Загрявката на Памела Андерсъъън !”. Жегата действала много креативно на подобни натури. Дечицата край нас правиха пясъчни замъци, а ние си копахме яма – голяма, точно колкото да се побера легнал в нея така, че само главата ми (не тая, бе !) да се подава. Позите, и съответно снимките, отново бяха култови. Половин плаж се смя на глупостите ни. :)

На връщане наминах да видя кака Яни на работата и. Глупаво щеше да бъде да не им се обадя, само защото този път не съм у тях. Покани ме в Меден рудник, за да се видим с останалата част на родата. Междувременно се оказа, че Драо е загубил единия си GSM. Някакъв тип го беше намерил и, слава Богу, се оказа адски точен – дойде си със спортно Renault 19, подаде го телефона през прозореца, усмихна се и си тръгна. Един разговор даже не беше провел. Пичуфску. Занесохме лентата в цифрово фото – гъзарийка – само за 3,60 лв. свалят цялата лента на CD (може и на memory card) – няма изкарване на снимки, няма сканиране, рязане на снимки и т.н.. Пак пичуфску. За 40 мин бяха готови – колкото да се приберем за по един душ и да изсъхнем.

Докато Драо, Явор и Петя щъкаха из Бургас, аз се виждах с роднини в Меден рудник. Всъщност… става въпрос за първата братовчедка на баща ми и семейството на мъжа и. Винаги съм се възхищавал на гостоприемството на тези хора, предвид че не съм кой знае колко близо в родословното дърво. Държат кръчмето пред блока си. Заседнахме на салатка, бира, цаца, пиле… Беше забавно. Междувременно звънна и Мира. Живее на една спирка от въпросното местенце, но била излязла с майка си на пицария из квартала. Занесох телесата си натам и се запознах с бъдещата си тъща (:P). На Мира и предстоеше полет и се беше притеснила адски много. А явно си имаха и проблеми вкъщи. Въпреки това изкарахме добре, макар майка и основно да ни слушаше глупостите. Изпратих ги до входа им, с Мира се позастояхме малко в разговори и… трябваше да отлитам – на Явор му предстоеше изпит, а не беше хубаво Драо да остава сам. Довлякох се с култовия 211 до Краставицата и се прибрахме…

Адски дълъг ден. Равносметката показа само едно разочарование в лицето на Габи, причините за които още не са ми известни, но всичко останало мина страхотно. Оплътнихме всяка минутка и то с по нещо разтоварващо. Просто ми се иска да не ми беше последният ден там…

С Драо хванахме влака в 16:05 към Бургас. Гаврътнах един Shark преди тръгване – очакваха ни близо 7 часа път и почти никаква занимавка, а и влакът не беше кой знае колко пълен. По диагонал и срещу нас седна една 19-годишна (адски аргументирана и леко симпатична) девойка с майка си, а пред нас – мазен сливенски циганин в светло синя униформа. Хванахме се на бас с Драо, че тя е за Бургас, а той – за Сливен. Спечелих баса, но ще си спестя наградата… Измежду простотиите, които си ръсихме с Драо, забелязвам някакви странни погледи и жестове да преминават между Радослава (девойката, оказа се съученичка на Мирос) и “мазния”. Късно съм се усетил – вече са си обменили телефонните номера (майката явно не трябваше да забележи, че щерка и е курва). Момъкът прави странни физиономии и гледа хищно към момата. Не успява да скрие попипването си – рафтовете за багажа за стъклени и, благодарение на чантите отгоре, отразяват всичко. Девойката също заема странни предизвикателни пози. И така до Сливен. Наоколо някой си строи замък точно до едно гробище. Природата малко преди Сливен – склоновете, между които криволичат релсите, са невероятно красиви – покрити навсякъде със зеленина и отвесни скали, които я раздират. Долу тече река. Страхотно е ! Ако не минаваше влак от там, бих живял на това място.

Пътуването беше изтощително – нямаше какво да се прави. И карти забравихме да вземем даже. Пристигнахме с половин час закъснение. На гарата ни чакаха Явор, Мирос и Петя. Имаше и други познати лица, които слязоха от влака, но не се бяхме засекли в него. Въздухът се отрази тежко – беше влажно и невероятно задушно. С Драо едва дишахме. Не бях подготвен за нещо такова точно в Бургас. Хапнахме на “Вкусни катми”. Пичът там го помня от преди две години още – голям образ. Остналите му подражават в шегичките, но им личи от кого копират. Резонираха ни простотиите с него. :) А и в точно този състав обрахме точките и когато влязохме в помещението за пушачи.

По Богориди (напът към денонощния) мернах момиче (да не кажа жена): стърчащи прашки качени над кръста, дънки с ниска талия и къса блузка, край очите и имаше странни червени кръгове и май не беше грим… Казват, че била луда. Проститутка. Или просто курва. Отчайваща гледка. Срещнах и разни познати (Иртата например) на магазина, а и някои много чаровни чужди такива. :) Заредихме с бири и Red Bull и към плажа…