Introduction

A month ago a friend of mine – Hristo called me with an offer which sounded like this:

- Hey! What about couchsurfing in Istanbul at the first meeting of “Turkish and Bulgarian Friends” group?

You see… I had an idea about what couchsurfing was (or at least I thought so) and I was not very keen on it. We live in a dangerous world after all and sleepovers at the home of someone I didn’t know sounded a bit risky to me. I generally prefer not doing anything to taking any risks but this time I decided to do something against my nature. So I agreed… but I bought myself a sleeping bag just in case.

Traveling to Istanbul

We took off early in the morning with Nikolay (who turned out to be our driver and whom I met that morning), Graham (a Canadian guy from Amsterdam couchsurfing to Iran) and Chin (a Malaysian girl couchsurfing back to her country). The latter two were experienced couchsurfers who stayed at Nikolay’s.

The highway was boring. However the closer you get to the Bulgarian-Turkish border the more sensible the difference is: at a gas station near Haskovo people were already speaking in Turkish, more and more labels are translated and you could actually see lots of Turkish hotels and restaurants there. Even nature (bushes, trees and soil) began changing as Graham noticed. However you still know Bulgaria by the plastic bags in the fields. I told our foreign companions that we are still trying to grow those plastic bags and we have obviously succeeded!

Bulgarian part of the road to Turkey is bad and narrow, and our border looks like a small entrance of a camp. Turkish one however has (at least) eight lines of desks in each direction and some huge buildings – X-Ray, administration, medical center, even a (s)mall!

There were a few kilometers of trucks going to Bulgaria and waiting to be processed. Surprisingly there were almost no cars! So we could pay attention to more interesting things on the highway:

• There are windsocks with antennas on each few kilometers that obviously transmit information about the winds. I am not aware any weather forecasting network in Bulgaria of this kind;
• Mosques are everywhere. I haven’t seen that many churches neither in Bulgaria, nor in Greece or Russia;
• There are some villages that are entirely new ones. Some of them are bought by foreigners and others are actually university campuses;
• Some hills however are occupied by single ranch-like estates – probably someone’s saray.

We arrived in Istanbul at about 4 pm which made 8-hours ride from Sofia which was kind of fast..

Friday Night

After a bit of struggle through Istanbul traffic jams we got to a car parking near Taksim Square – a very famous and crowded place where people meet. Some of the biggest hotels in Istanbul are nearby. We were early so we had enough time to have a walk on İstiklal Avenue – a pedestrian street going from Taksim Square to the famous Galatasaray Lisesi. We sat on the balcony of Filicori cafe and stared at Taksim and İstiklal, drank Turkish coffee and of course did some Facebooking. Five times a day it is a time for payer. A voice from the nearby mosque is inviting people. In the first moment it may be shocking but after that you find it kind of exotic…

While wandering around Taksim Square we noticed a few policemen buses and lots of policemen with shields and protective caps. Some of them were armed  with machine guns. There was a demonstration going on for freeing someone from jail. It was a peaceful one and it went well.

At about 7 pm with met with the rest of out couchsurfing friends (a very international crowd actually) and headed towards a nice place to have a drink or two, take photos and talk to each other. So we got into a market to buy beer, wine and junk food. The stairs leading to Sanatkarlar park were full of people sitting on the stairs and drinking beer, watching the fabulous nighly view to the Bosphorus. You could see all those nicely lit building and ships – from small boats and huge liners… Incredible!

After a few hours of nice chat with people from all around the globe (Turkey, Bulgaria, USA, Malaysia, Poland, UK…) we went to Araf Cafe Bar close to Taksim square. Not a big but comfortable one with nice music – from popular local and foreign music to really surprising songs like Kultur Shock‘s “Mastika”. Although we were all happy of being together and having some great time, a much wiser decision was not to stay late as the programme for the next (actually the same) day started early in the morning.

Well… we were not wise at all and left the bar at about 4.30 am. Surprisingly streets were full of people and they both (streets and people) didn’t seem that scary as in Bulgaria! We got on the car and took the highway to the Asian part of Istanbul. I am not sure if I actually mentioned my mom that I am in Turkey but I guess she was quite surprised by receiving an text message like “Greets from Asia!” at 5 am…

Деветашката пещера е една от най-големите пещери в България и лично за мен страшно внушителна. Заради размерите си дълго време е била военен обект, а в последствие – хранилище на държавния резерв (вероятно преди управлението на ДПС ). Нормалният достъп обаче до нея в момента е практически невъзможен, тъй като мостът над р. Осъм, който е водил непосредствено до входа на пещерата, е разрушен и разграбен. Освен това, ако пътувате от Александрово към Йоглав, въобще не е трудно да се изтърве и отбивката за Деветаки (основната причина замалко да си направим малък автомобилен наниз), както и мижавата табелка посочваща началото на пътеката към Деветашката пещера. Човек може да се усети, че е стигнал, едва когато обърне внимание на импровизирания открит паркинг в правата отсечка между два достатъчно остри завоя с нулева видимост.

Предстоеше ни около километър по криволичеща между храсти и малки дръвчета пътечка. Силният наклон надолу и повишаващата се температура тръбяха в главите ни единствено мисълта, че това ще трябва после и да го изкачваме. Както споменах, нямах особена идея къде отиваме и какво да очаквам. Вероятно затова, след като подминахме разрушения мост и застанахме на входа на пещерата, останах леко зашеметен! Представата ми за пещера въобще не беше нещо такова – става въпрос за нещо, за формирането на което аз лично нямам никаква идея – огромно пространство покрито с каменен купол, инак огромната дупка в който изглежда сравнително малка. От едната страна по периферията на помещенията тече река (със съмнителна чистота), а от другата – множество по-малки пещери (с аромат на мазут), в които обаче не успяхме да влезем подари липса на адекватно осветление. Там бяха и руините на стари постройки и каменни укрепления. Различават се и следите от тежки машини и кръгови очертания вероятно на самите хранилища. В по-тъмните части на пещерата започва да се чува нервниченето на прилепите, някои от които започват да прелитат и да се блъскат в преминаващите люде. Иначе ехото е страхотно – не знам защо ме подтикна да си пея “Видях аз щастието беше… сто-сто и петдесет кила. На двора весело квичеше,.. а после скочи във калта.“. Междувременно се побъркахме от снимки, лиготии, простотии, чупки, стойки и тем подобни глупости. Въобще весела дружинка – не скучахме!

С връщането обаче имахме проблем – температурите бяха достигнали максимума си и нищожната сянка на хилявите храстчета и дръвчета беше крайно недостатъчна, за да ни спаси от припека на слънцето. В по-хладно време съм като планинска коза, но жегата не е нещо, което ми понася – накрая вече усещах пулсирането на вените по лицето си сякаш сърцето ми се е качило в главата. Запалих колата, включих климатика и я оставих да си работи, докато аз се покрия под малкото налична сянка под пътя и се подкрепя с леко притоплена вода…

Деветашката пещера няма късмета да бъде толкова посещавана, колкото Крушунските водопади. Основна причина за това вероятно е фактът, че определено не е разработена като туристическа дестинация, а и самото място не се поддържа особено. Вход от левче в замяна на почистване на терена и малко ток за осветяване на пещерите не би дошъл никак зле. Ако се присетят да оправят моста, ще бъде повече от прекрасно, било то и да го възстановят само за предвижване на хора… Жалко е, че там все още не личи усет и желание за развитие на туризма и мястото ще си остане посещавано само от ентусиасти знаещи къде отиват.

За гореспоменатите невероятните ми моменти в края на изминалия уийкенд вероятно ще останат неразбрани. Състават  на тумбата от 20 души се уточняваше до късните часове на събота с много звънене по телефона, разходки по масите на съседното кафе и тем подобни. Маршрутът на три от автомобилите беше известен седмица по-рано – Казанлък, Шипченски проход, Габрово, Маарата (Крушунските водопади), Деветашката пещера (до Деветаки), Орешак, Беклемето и обратно в Казанлък. Последният автомобил с население тръгна от София по друг маршрут – София, Маарата, Деветашката пещера, Орешак, Ябланица и обратно към София.

Маарата (Крушунските водопади) са удивително красиви водопади и редица каскади край с. Крушуна, Троян. Началото на еко-пътеката е в южната част на селото. Обособено е място за безплатно паркиране, като работят и няколко магазинчета за сувенири и открити заведения за алкохоли, безалкохоли, скара, пържени картофки и т.н.. Срещу едно левче на човек получихме по билет за целия естествен атракцион.

След броени крачки започнахме да чуваме шума на р. Маарата, а не след дъго достигнахме първите каскади с плитка и причудливо синееща вода, надвесени над тях мостчета и беседка за нуждаещите се от почивка… или фас покрай чистия въздух. Позадържахме се за първите кадри от местосъбитието и продължихме. Стигнахме и до няколко скали със странни вдлъбнатини и миниатюрни пещери, в които някои от компанията не пропуснаха да се намърдат (с цената на някое-друго одрасквне).

Малко по-нататък беше и основният 15 метров водопад, в подножието на който просто нямаше как да не прецопам. Опитах даже да го снимам, но явно нямах много късмет с разположението на слънцето. Банда ентусиасти пък спуснаха въжета отгоре в опит да го изкатерят. Тръгнахме си преди да разберем дали са успели, за да стигнем до друг по-малък водопад, под пръските на който буквално се наврях с дрехите. Пост-фактум сложих и бански, с който да се доизкъпя. Катя, като втори психопат в компанията, не се нуждаеше от покана, за да направи същото. Водата е хладна, но се свиква!

След шоуто, което направихме за минаващите наоколо люде, продължихме към намиращите се наблизо пещери – малки издълбани от извиращата от скалите вода. Съжалих, че не взехме фенери, за да огледаме, но на пръв поглед наистина нищо особено. Отдавам го на факта, че съм неграмотен и нямам идея какво е нещото, което трябва да ме впечатли. За сметка на това, някои от по-тъмните помещения изиграха много добре ролята на преоблекалня…

Бавно и славно се върнахме до мястото, където бяхме паркирали колите за малко пийване и мръвка – презареждане за следващата ни спирка – Деветашката пещера.

Малко преди края на работния ден в четвъртък отлепихме от София в посока “след голфаджиите”, Дупница, Благоевград, Симитли, Банско, Добринище… за да се доберем до къщата на Тони в Лещен – малко почти обезлюдено селце в южните Родопи. В петък сутринта пък се надигнахме с една от колите и прелетяхме покрай Гоце Делчев през ГКПП “Илинден”, за да се озовем на гръцка територия – Kato Nevrokopi, Drama, Doxato, Lydia, Stavros, за да си изкараме един чудесен ден в Kavala. Почти целия съботен ден пък изкарахме на минералните басейни до Огняново, а остатъка му – в почивка и кратка разходка из Лещен. Преди да си тръгнем пък в неделя отскочихме до Ковачевица през Горно дряново… и обратно към София.

Другата България

Прекарах няколко дни в една наистина друга България. Не тази по bTV, а още по-друга – онази, в която уличният шум в кудкудякането на бабичките под прозореца на къщата. В онази България “улицата” често е конкретно място, защото по останалите и калдаръм няма. В това им е чарът! И имена нямат! И номера! И магазинът и той е един. А сметката я пишат върху опаковачна хартия! Там “моят дом е моята крепост”, най-малкото защото само каменният му покрив тежи колкото няколко бронетранспортьора. А дъските на чардака се огъват под краката ти, но сигурно ще издържат и слон. За съжаление там новините не са много – кой от какво се разболял, кой си продал къщата, кой къде си е намерил работа и чие дете накъде е заминало…

Парченцата от тази България хората си продават, а богаташи и чужденци – купуват. Голяма част от Лещен е на Мишо (така си го знаят хората там) – къщите, които купува, реставрира или построява наново в типичния за региона стил, като ги превръща в хотелчета в наистина прекрасна местност. Но там живот почти няма – за малцина е еко селището Лещен е дом, за някои – вила, а такива като мен – туристическа дестинация. Макар и прекрасно за отмора, от живота там са останали само къщите…

Извън България

Последният път, когато прекосих границите на България беше преди близо 12 години. Винаги съм пътувал със самолет и винаги до Русия и обратно. Честно казано не съм се пръскал от особен ентусиазъм да ходя където и да било (с някои изключения). Е, миналия петък изкарах в Гърция. Тук обаче няма да се възхищавам от това каква чудесна туристическа дестинация е тази страна. Ще стане въпрос обаче за нещата, които за този един ден предизвикаха у мен искрена завист към тези, които са се родили гърци… А и просто за неща, които ми направиха впечатление… Просто, гледал съм екзотични страни по Discovery Channel, но не съм предполагал наистина, че толкова далечен свят може да съществува толкова близо до нашата граница… И не, не е от факта, че два от трита ми телефона също се чувстваха на друга планета!

Не се движехме по магистрала, а по обикновен първокласен път. Ама първокласен! Първо-класен! Там повечето карат бавно и спокойно – плътно по ограниченията (макар за целия път да мернах само два полицейски поста) и то силно вдясно. Така изпреварващите навлизащи в насрещното платно не се превръщат в челно катастрофиращи. Хората са религиозни – край пътя има къщички с кръстове и свещички. Ние също сме религиозни – край нашите пътища никнат паметници и възпоменателни плочи. Макар да живеят много нагъсто, високото строителство там е рядкост. Вместо да мерят етажите на сградите си, хората просто ги поддържат. Неприлично е да жилището ти да изглежда зле. Тук в центъра на София сме над тези неща (сигурно заради етажите). Иначе неприятно впечатление ми направи съчетанието от бензиностанция и жилищна сграда върху нея (била тя и мотел). Семейна бензиностанция branded като Shell някак не ми звучи… А и начините им за прекарване на електрическа мрежа по улиците не ми допада особено… Но никой не е идеален.

Всъщност никога не бях попадал в общност, където наистина да се чувствам като в небрано лозе. Гръцкият като че ли няма нищо общо с другите езици региона и е абсурд да разпозная дори дума от това, което си говорят (страшно бързо) хората. И визуална асоциация някаква на надписите – също, макар да съм свикнал с азбуката им покрай заниманията ми с точни науки. В опитите си да се науча поне да чета, отворих сравнително нов разговорник (разбрах, че са си сменяли граматиката преди време). Още не мога да си обясня защо имат само 24 букви, защо поне 3 от тях ми се виждат излишни, а за капак имат и някои буквени комбинации, изчитането на които е доста неинтуитивно, а и зависи от това дали думите са чуждици или не… И английският там като че ли не е особено на мода, дори в курортен град като Кавала. И въпреки това останах страшно впечатлен, че са успели да опазят идентичността си, както във времето, така и в многоетнически регион като Балканския полуостров и въобще в Европейския съюз.

И като стана въпрос за Европейския съюз, мнението ми, че не сме за там, категорично се затвърди. Усмихвахме се, макар въобще да не е за смях, с Ицаци на факта, че до присъединяването ни Гърция е била с най-ниския жизнен стандарт. Още преживявам факта, че средностатистически държавен чиновник в Гърция получава два пъти по-висока заплата от средностатистически програмист в България. И докато последните се чупим от работа (и тук се изживяваме като добре платени), първите имат екзотично работно време от типа на 9:00-13:00 и 17:00-19:00. Обедната почивка спокойно се превръща в плаж. И то какъв плаж – пясъкът по този, на който прекарахме следобеда си, беше чудесно почистен, макар и доста по-едър от нашия. Но пък намирането на мидички се оказа невъзможно! Там просто такива няма! Водата – кристално чиста без мазутни петна, опаковки от всевъзможни храни и напитки, водорасли и медузи (последните се изчистват от спасителите, а предпоследните почти не се изхвърлят). Бяло море е солено! Много солено! Опитите ми да стигна дъното, макар да го виждах, бяха неуспешни. Но започвам да си мисля, че Иисус е крачил по Мъртво море. Две мацки пък крачиха по плажа, за да обслужват почиващите (с храни и напитки). Жените им иначе са консервативни – нямат пиърсинги, нямат татуси (мъжете – също). Но пък имат целулити (били те и лолити ). Монокините там също не са на почит. А специално на този плаж и гръцката музика май не беше – наслаждавахме се на рок цял ден. Така било по принцип там. В заведение до кея пък ядохме истински гироси и сувлаки! Изкачвайки се към по-панорамна точка на града минахме покрай два сувенирни магазина. Влязохме в първия, където Тони твърдеше, че продавачката е българка. Е, не беше, но пък се справяше българския доста добре. Българката се оказа тази на следващото магазинче. Ядосах се на репликата и, докато минавахме покрай него – “Еее, българи-патриоти уж, а нас ни подминавате!”. На върха на езикът ми беше да кажа “Ти, като си такава патриотка, какво правиш тук, че и на български гръб пари да правиш?!”, но се отказах… На фона обаче на гръцкия патриотизъм, изненадващо на върха ни посрещна статуя на Мохамед Али (основателят на съвременен Египет, очевидно роден в Кавала). С Веско си направихме няколко култови снимки в давайки си наздраве с чашки за узо и бутилка на фона на Тасос… и малко по-късно вече се набирахме нагоре по стръмните и тесни улички на Кавала в посока – обратно към България. На човек да не му се прибира…

На връщане се отбихме до един от голяма (немска) верига супермаркети, за да напазаруваме. Наред с по принцип по-скъпите стоки, направиха впечатление и завидно ниските цени на други – някои храни, узо (естествено!) и бира (имаше кенове по 0,20 €)… а и не само. В Първият въпрос по време на един от разговорите ми, като се прибрах, беше: “Прах за пране купи ли?!”. Само аз ли живея в джунгла и не знам, че там прахът за пране е супер евтин и върви на разфасофки като чували за цемент?!

София

Прибрахме се в ранния следобед в неделя през задръстванията по абсурдно тесния и надупчен път между София и Перник, през прашните калдаръми и несинхронизирани светофари на “Цар Борис III”, покрай надутите клаксони и нервните шофьори, между липсващите дори по това време места за паркиране… И всичко това защо?!…

Четири години увещаване бяха необходими на Саша, за да се наканя да ида на гости. Е, не е беше в Сандански, както гласеше първоначалният план, но пък бе Благоевград. Бързам да кажа, че градът е страхотен. Може би не градът, но духът, хора там.

Споменах някоя друга публикация назад, че съм карък. Петък беше точно един от тези дни. Като начало, разбрах че събота е работен ден. Омизерствах якето си с кафе, което после се опитах да изпера и подсуша с ютия. Резултатът все още личи върху ръкава ми и то много добре. Ядосах се и седнах да се успокоя на компютъра с кутия натурален сок касис в ръка. Самият касис успя да се озове върху панталона, с който смятах да тръгна. Той пък още се накисва в някаква кофа. Планът да отида на даскало съвсем пропадна и вместо това се юрнах да търся дънки/панталони по магазините. Естествено, от тези, които ми харесваха, номерация нямаше, а навън си беше клинч. Хванах Грейвър и се затикахме по улиците. Намерих някакви дънки и “поляхме” случая с едно KFC.

Защо всичко това с тия неволи? Ами защото покрай тях въобще да не се впечатлих от факта, че половин час преди автобуса едва намерих такси, което да ме закара. Не се притесних и от живописното задръстване между София и Перник – през прозореца се виждаше една дълга извиваща се в тъмницата червена ивица от фарове. Пристигнах с прилично закъснение, след което два (от общо трите) телефона почти постоянно стояха изключени. Решил си бях, че ще си почивам…

Каква ти почивка?! Още с пристигането се започна с червеното вино. Предстоеше да излезем и трябваше да стоплим бузки. По някое време се озовахме в “Old Drums” – местната метъл кръчма, където на широк екран се прожектират клиповете на песните, които вървят. Аз се разбих от куфеене, дивеене и барабанене. Естествено, изявих се и на клавира, и на баса, и на соло китарата… и на какво-що инструмент се чуваше. Имам няколко снимки, на които такъв трябва обезателно да бъде монтиран. И така до 03:30…

Събудихме се (ужааасно трудно) в 08:30, за да закъснеем за лекция в Югозападния Университет (ЮЗУ), на която си останахме единствените присъстващи. За някаква реклама ставаше въпрос, с някакъв преподавател от Академията… Не ме вълнуваше. Направи ми впечатление обаче, че сградата на университета хич не е малка. След като приключихме с лекцията, се занесохме към центъра, където пък видях и сградата на Правно-исторически факултет. Оказа се, че там, където съм бил, е било просто първи от общо около десетина корпуса пръснати из цял Благоевград. А и студентите не са малко – доколкото разбрах – около 8’000 парчета, голяма част от които чужденци.

Тръгнахме към дима, защото няма дим без огън. А огънят беше от цвърчащите скари изтипосани предпразнично в самия център – въртяха се кебапчета, сатленки и всякакви други мръви – въобще всё, что се движи. Ние обаче замезихме в баничарницата, понахранихме някоя друга птичка и се занесохме в “All Stars” – много приятно понаметъляващо кафе, в което обаче жулнахме по един червен ром. Пешачката се прибрахме оглеждайки и оснимвайки отново целия център, за да се проснем за една хубава следобедна презареждаща дрямка.

Вечерта започна с културно масово мероприятие в клуба на БЧК заедно с останалите хора ангажирани там. Оказаха се страхотни свежарки! Това няма нищо общо с това, че ми дадоха набор ’87 (“… ако не си и по-малък!”). Тия хора трябва да ги почерпя на следващото си пътуване до там. Малко преди полунощ вече бяхме тръгнали да се превръщаме в тикви и затова побързахме да се изнесем и запътим към култовото заведение “Underground”. Направи ми впечатление, че по улиците щъка страшно много народ по това време… и то едни все млади (или пък просто младолики – като мен ). Като обстановка въпросният бар напомня по-скоро на типичната подземна метълска бирария, само че музиката там беше по-популярна. Това, разбира се, не беше пречка да се развихря, особено след като прилично доливах гориво от водка и натурален сок ананас. Лигавихме се, шегувахме се, наблюдавахме интересните там субекти, танцувахме и… си тръгнахме в около 03:00. Решихме да се попързаляме по поръчания от Саша сняг. Резултатът е ейййтакава синка на дупето на Саша, половин глава допълнително на тила ми, вероятно спукан паваж и коремни болки от смях пред едната дискотека. Болки от смях и пред другата дискотека, когато Саша успя да се стовари пак, този път без мен… егоистка! Криво-ляво, горе-долу, падайки-ставайки стигнахме отново до “Old Drums”, където отново се раздадох. Оказа се, че при падането запалката на Саша се е натрошила. Картинката беше забавна: подавам на бармакната остатъците от запалката в шепи, питам за кошче, тя гледа странно, взима останките и ги изхвърля, слагам цигара в устата, питам за запалка… Е, намери.

Да сме се прибрали към 05:00 (да съм се загубил в супермаркета, ама не можах). Да сме яли “ориз с ориз” до 05:30. Да сме бърборили до 06:30. Да съм станал в 12:00. Да сме ходили на пицария. Въпреки малките масички я препоръчвам всекиму, дори само заради количеството. Зове се “Планета Италия”. Натъпках се като животно! А и гледката от там зиме е чудесна, защото се виждат заснежени гори – безкрайно приятно. Прибрахме се. Или по-скоро се притъркаляхме. Кратка релаксация и оставих Благоевград намира. А хич не ми се тръгваше, мамка му… :/

Автобусът тръгваше, когато се напълни и без възможност за предварително закупуване на билет. Всичко е на късмет, но пък автобуси за София – бол. Този беше страшно комфортен – приятно климатиче, достатъчно пространство за сядане (седейки човек може даже да погледне назад). Времетраенето на пътуването се вмести в рамките нормалното – от частната автогара на Благоевград до Руски паметник стигнахме за час и четирдесет минутки… Свалих снимките от телефона си. Остава да се сдобия от фотоапарата на Алекс (съквартирантката на Саша) и ще ги публикувам.

То и аз не мисля много-много с главата си. Тръгнахме по път, по който се редуваха хилядолетни парчета асфалт и прорязани в пясъка от стичащите се води улеи. Беше някакъв ужас, а не знам дали аз бях по-нервен слизайки надолу или колата. Спряхме да подпитаме някакъв тип, който вървеше покрай пътя. Предложи ни да го качим, а той – да ни покаже пътя, защото бил в същата посока. Съжалих малко, че се съгласих – отдавна не бях срещал толкова вмирисан на алкохол и добитък човек. Слава Богу, забра ароматите си със себе си, когато слизаше. Но преди това определено ни направи весело – обясняваше как никой не спирал да го вземе, защото им приличал на затворник с новата си къса прическа и пиянска походка. Нея вечер бил варил ракия и леко се понаквасил… ама тая година ракията малко, щото трябвало да помага на бащата. А пък той иначе бил животновъд (мерси, не бях забелязал). След това пък, ни в клин, ни в ръкав ме пита дали съм от хеви метълите или от другите? Неучтиво му отговорих с въпрос защо си е помислил, че съм метъл, но и той не отговори. Заобяснява как хеви метълите вдигали много шум и му правили проблем. Премълчах си. А и в колата (учудващо) вървеше радио… примерно “Фокус”. В един момент неприятните шикани измежду дупките и камънаците по пътя приключиха и някъде там оставихме човека. Предложи на връщане, ако го видим, да спрем, а той щял да ни почерпи с ракия. “Не, мерси, с колата съм.” (Очевидно!) Помоли ме да се извиня на девойката от негово име, което е странно, имайки предвид, че девойката си беше точно там. Продължихме по асфалтовия път, за да стигнем до сграда с висок стобор. Направих грешка, че не обърнах внимание какво е. Останах с впечатление, че е по-скоро гостилница, хотел.. но със сигурност не и манастира, за който говориха всички по пътя.

Оставихме колата при останалите автомобили и продължихме пеша. Първото нещо, което прави впечатление, е че мястото е божествено красиво! Второто е безкрайно чистият въздух. Екопътеката е направена невероятно и явно с такъв див ентусиазъм… А тя самата представлява в голямата си част дървен парапет и, където се налага, мостчета и стъпала, които криволичат из парка – сред гората, около самата Бяла река, над водопадите, по скалите… Тук-таме има пейки с места за почивка, както и интересно направени табла показващи различните дървета, билки, животни и т.н.. На моменти се открива толкова божествена гледка, че ме доядява, че нямам по-читав фотоапарат от телефона си, за да снимам това. А, за да бъде хубава една снимка, трябва да е толкова панорамна, колкото малко фотоапарати могат да я направят. Водата в Бялата река е толкова бистра и хладка, че на човек му идва да цамбурне в нея, особено след цялата умора от разходката. Намерихме и няколко по-дълбоки места в нея (примерно някъде до гъдите ми), но този път не се престраших…

Не липсваха и глупости, естествено. Наложи ми се да се докарам като поляк (това е думата ми за човек, който работи на полето ) покрай бутилката вода, която Катя изля върху мен. Нищо – аз си я бях заслужил. А и тя си заслужи тази, която излях върху нея. Мислихме да поискаме вода от останалите туристи, но нямаше да ни гледат особено радостно, ако бяха установили, че не ни трябва за пиене.

Въпреки, че си изкарвахме весело, трябваше да побързаме. Времето беше малко колебливо, а ни чакаше път нагоре, който не съм сигурен, че колата щеше да може да измине на газ, ако беше заваляло. И някъде в ранния следобед вече пътувахме към Казанлък. Малко по-късно свалих и снимките, част от които съм сложил в раздела “В Картинки”. Учудващо мястото в телефона ми стигна, но следващия път, какъвто определено ще има, трябва да направя повече. И тоя път ще взема читаво заснимащо устройство.

Преди седмица Багера (искал член в името си, но не и пълен ) ме покани на “цър-пър парти” на вилата му в Кралев дол (за мое учудване, ударението пада на “е”). Нямах никакво понятие къде се намира това, но пък все добри отзиви чувах за местенцето. Веднага след като се раздадох, скочих на доброто старо Сузуки и полетях след голфаджиите по “Цар Борис III” (това бе обяснението за намиране пътя към Перник). След няколко позвънявания, безпогрешно маневриране между дупките и посрещане в другия край на селището, се качихме до може би най-високата му точка. Там вече се бяха наредили 2-3 автомобила и един мотор, а Тодор се изявяваше като главен готвач (роля, която май запази до финала на следващия ден). А храната за изяждане хич не беше малко (ако сбъркам в числата, ще ме поправят): около 15 кг. лионска наденица, кюфтета и кебапчета, няколко килограма домати, краставици, чушки и лук, неизвестно количество картофи, над 20 литра бира, кутия 3-в-1 и почти нищожно количество друго безалкохолно. Всичко това беше подплатено с подходящите количества лютеница и сосове. Цялата софра бе предвидена за близо 15 души. Озвучаването цяла вечер варираше между чалга, метъл, рок, поп.. и Ричард Клайдерман. Две палатки намериха място в градинката, както и маса с няколко стола. Лаф-моабетът на тъкмо два фронта бе подкрепен от сериозно количество мезе. Тук-таме се правиха снимки и клипчета без особен замисъл, но (не)прилично отразяващи идеята.

По някое време (наистина не помня в колко всъщност) преядохме и решихме, че е крайно време да се спи… кой-къде-намери… за да станем рано-рано сутринта, да се освестим с по някое-друго кафе.. и да продължим.

Всъщност… заиграхме се с пароструйката (или по-скоро останалите – аз документирах) и някакви други зарибявки, в които загубихме ценно време за надебеляване. След това обаче набързо наваксахме. Всякакво останало мезе бе опечено, картофите – опържени, салатата – нарязана, а бирата… ъъъ… свършила (уви !). Транслирахме масата под дебелата сянка (за каквато все още се очаква дефиниция) и започнахме омитането. Аз, за съжаление, пак се изложих, като трябваше да си тръгна още в ранния следобед, но следващия път на кюфтетата няма да им се размине – зарекъл съм се ! То и сега не им се е разминало, но това е друга тема – неравностойната битка с манджата е приключила чак вечерта и то благодарение на дошлите малко след заминаването ми подкрепления.

Тук трябва да си запиша за следващата подобна събирачка (която вече се планира): солидно количество пластмастови вилици, ножове и чаши; кисели краставички; подозрителните кебапчета се заменят с неподозрителни… или с кърначета; повече бира и безалкохолни; винце… и боя, за да боядисаме басейна.

Толкоз с краткия ми осведомителен бюлетин…

ЗАБРАВИХ: Пиянските песни и изгубения/изчезналия/завлачения Playboy. Всъщност… не знам дали не пропуснахме да потърсим последния в тоалетната.

Спазих собствената си традиция да посрещам първия юлски изгрев на плажа в Бурас, като само първия път не беше на Самба бар. И тази година не съжалявам, макар организацията от страна на заведението да става все по-нищожна. За щастие, надцених собствената си умора от проекта по Java, подготовката и провеждането на устния ми изпит по английски (10x, Плин ), 10-километровата разходка от НБУ до центъра с Деската, събуждането в 04:30 и сутришния ускорен бърз влак в 06:30… и откак пристигнах в 13:30 на гарата в Бургас, не съм се спрял. Изоставилият блога си Mo ме посрещна, оставих си багажа у тях и заобикаляхме напред-назад. Порадвах се на красотите и забележителностите на Бургас. Дето вика местният лама – “научихме жените на любов”. Всъщност цяла вечер ги учихме, та даже и с Мирето успях да се видя…

Така и не беше известно обаче къде ще прекараме същинската част на вечерта. Половин Бургас тръгна да се изсипва около пързалката на стария плаж. От пристанището до моста имаше около 5 огъня, покрай които ние последователно минахме, а на някои дори се застояхме. Тук-таме имаше китари, касетофони, пеещи хора. Позастояхме се около единия за известно време, но след по-неизвестно такова с Явор се вдигнахме отново към Самба бар, където пък ни чакаха Радост (бившата ми съседка от Студентски град, за която съм споменавал не веднъж ) и нейната компания. Към нас се присъединиха и Ева и Диана, които се бяха отделили по-рано вечерта. Отделно на самия плаж се оказаха и разни техни хора… а и разни други wanna-be-познати същества (които, уви, не можахме да “научим на любов”). Оказа се, че един Shark беше напълно достатъчен, за да ме крепи на линия цялата нощ.. танцуване, лигоч, тичане наляво-надясно по плажа… Всъщност нямам идея какво толкова съм правил през цялото това време – знам само, че бъбрих доста, но… това всеки го знае.

След известно изчакване на изгрева и както традицията повелява, Слънцето изгря под звуците на Uriah Heep – “July Morning”. Тези, които не бяхме избързали, посрещнахме първите му лъчи с освежаващо цопване във водата и припяване с пълно гърло. За добро или за лошо, не достатъчно фалшиво, че да изгоним медузите, които всъщност бяха прилично дружелюбни. Други люде пък останаха да съзерцават разкрилата се гледка от брега… Не знам защо обаче тази година като че ли доста по-бързо се разотидохме… а беше събота.

Прибрахме се с идеята да се наспим, за да мога да хвана следобедния влак към София. Това с наспиването нещо не се получи и рано-рано раздигах домакина си, за да идем на кафе, разходка, снимки и т.н.. Не е хубаво да се ходи през лятото и особено по обед по бургаските улици и крайплажни алеи. Много тен и нагон се хващат.. за сметка на отеклите очи. Колко мъка има по тоя свят, Боже ! Не е хубаво и да се пътува след Джулай във влака. И там е мъчно… А за самото БДЖ, по-нататък…

За мое съжаление, тази година няма филмче, с което горе-долу да илюстрирам атмосферата около събитието. Успях обаче да направя няколко снимки на изгрева и на розово-лилавия хоризонт точно преди него. Та… кратък “репортаж” от вечерта, предшестващите и следшестващите я събития вероятно ще има при останалите фотографии. Тази година скромно… като за един ден – толкоз.

Майка ми, голяма част от приятелите ми и всичките ми обожателки (една-две ?!… и половина?) се опитаха да ме разубедят, но напълно безуспешно. Останалите се надяваха да скоча незавързан (което всъщност замалко да се случи, но шшшшт ). В резултат бях обявен за ненормален и то по една или две, ами цели три причини:

• втурнах се да скачам с бънджи, при все че на четвъртия етаж започват да ми треперят краката (още се разследва как съм живял 4 години в Студентски град на седмия етаж);
• навих се първият ми скок да е не от къде да е, а от най-високото възможно за бънджи-скокове място в България (и май на Балканския полуостров);
• по неуточнени и за мен причини в деня преди скока се прибрах в Казанлък, в деня на скока се върнах обратно до София, а вечерта – отново в Казанлък, за да мога на следващия ден да се прибера отново в София.

Та… отговори на често задавани въпроси (много ме кефи да изброявам така):

• не, не ми е минал страха от височини – просто го преодолях (т.е. казах си: “е*ал съм му майката, да става каквото ще”);
• докато скачам, викам, защото ме кефи, а не за да разберат, ако се сгромолясам долу (което е почти невъзможно);
• нито една муха не бе погълната, докато падах надолу крещейки;
• (поне видимо) никой не се напишка;
• скокът е подсигурен двойно отвсякъде, така че нямах опасения, че ще се пребия;
• имах опасения, че сърцето ще изскочи или че главата ми ще експлоадира;
• около моста не обкалят кондори или лешояди, а някакви други птици са.

Подробно… нямам думи да опиша. Препоръчвам на всеки да го направи – има намаления за групи, както и за поредни скокове (или поне при нас имаше). Иначе сме си наумили следващата изцепка, като се стопли времето – рафтинг.

P.S.: Видях мацката с най-белите съществуващи зъби. Тук някой ще си помисли, че съм зъболекар.

Нещо се позагубих уж в последния месец, но това се дължи предимно на мързел и изгубен ентусиазъм да блогвам. За това време успях тъкмо два пъти да се прибера в Казанлък. Видя сестра си (чийто поглед не бях срещал от близо половин година), та да си поклюкарстваме и посдърпаме (последното е принципно неизбежно). Даже на диско отидохме и на два пъти направихме размазващо шоу. И на 15 септември рано-рано с Драо бяхме в двора на ПМГ. Носталгията не прощава. Използвах случая да подпитам директора за стипендията, която не съм взимал откак съм завършил, даскала си по математика за последните албуми, които е слуша, пък и с редица познати, които се изсипаха там. Вождът също беше там, за да ни разконспирира изцепвайки, че сме на лов за свежа плът, но здраве да е… Останалата част от деня изкарахме по кафета. Защо ли ? Вечерта се забихме в относително празното диско Флирт (бивш Гранд) и отново обрахме точките. За щастие, този път няма улики (Велин ме заплашва, че за 1 лев ще публикува изпълненията ми на пилоните от предишния път). На следващата вечер направихме една слаба хижа на Бузлуджа… и back to Sofia.

Амнайсти международен технически панаир във Филибето. Хванах автобуса в 7:00 и за моя изненада спря на автогара Север. Нямах никакво понятие къде се намирам. Хванах такси за 2-3 улички (еми от къде да знам, че е толкова близо) и, точно както бях обещал на Антония, в точно 9:00 и лепнах пръст на входния и звънец. Да се похваля само: стигнах до там само с турбо-бегло понятие къде се намира. Кафе, лаф и се занесох на самия панаир, намъкнах се с покана, огледах и нашия и чуждите щандове. Посмях се на девойката от econ.bg, която ми пробутваше брошурки да съм погледнел сайта. Въздържах се от коментар. Порадвах се и на паркирания болид от Формула 1 (Фисикела и Алонсо ?!), както и на другото паркирано синьо “нещо”. Впечатление направиха и три броя тролеи. Любопитно ми е дали наистина си мислят, че някой ще отиде да си купи тролей… Малко по-късно с Антония и нейната Мария се затикахме в Happy наблизо, където сервитьорката направо дразнеше със загрижеността си. Ако променя мнението си за десерта, вероятно бих си казал. Whatever. От нямане какво да правим, решихме че от панаира ще идем пеш до гребната база. Там било яко, макар да не се плува – имало няколко случая на одавяне. Преживяхме ги набързо и седнахме на кафе. По едно време започнах да говоря отегчително сериозно… чак ми се доспа. Но пък краката ми се успокоиха от ходенето. Гребната база се оказа зад стадиона, на който преди много години бях на концерт на Metallica. Едни ми ти спомени, едно ми ти чудо нахлуха в мен, една ми ти носталгия. Заразправях за изпълненията тогава и тамън напът към спирката минаваме покрай бараката-кафе пред стадиона, която за мое учудване се казва “METALLICA”. Само от благоприличие се въздържах да не свърша от кеф.

В късния следобед хванах “Пещерката” към Стамболийски. Попаднах на новите дизелови мотриси. Страшно мънички са, без вагони и напомнят на мелез между автобус и метро. Напълно излишна покупка за БДЖ по мое мнение. И без това няма с кого да си мерят пишките. Много топло посрещане от Мария. Чак ми се върна power-ът. Е, не чак толкова, че да не отклоним предложението за диско в Пловдив същата вечер, но… вечерта изкарахме в Зюмбюла – една от забележителностите на града. Не е нищо особено, та даже напротив – квартална кръчма в която бичат яко Manowar и кавъри на Judas Priest (поради липса на други касети), но мястото определено ме радва. Никога не съм си падал по комерса, а това е пълната му противоположност. Запознах се с некфи яки типове и типки, беше весело ! Имам чувството, че градът от обсебен от пиърсингите. Това е основна тема, в която аз обаче не съм особено вещ. Дадох обаче своя приност с новата си тениска с разпробито от тенекета стилизирано черепче. По-късно се разходихме до Killers – още една местна забеежителност – мой тип дискотека. Но празнота… и се прибрахме.

Сън, събуждане, закуска, лаф-мо’абет, тинтири-минтири.. извикахме Стела и изгледахме The Descent (2005) (приятно филмче без особено дълбок смисъл). Излязохме си пичуфската, направихме един тигел до Културата (кръстопътят на безцелно шлеящите се) и заприиждаха миналогодишни спомени. Много яко местенце, особено на люлките и гумите (където отново не пропуснахме да се щракнем). Магазин, а после заведение с кофти фрапе, но забавни теми за обсъждане. За финал – вкъщи да сваляме и намаляваме снимки и бюстовете по тях. Последните направо затрихме поради невъзможност да бъдат смалени (… повече ).

Вечерта бе запланувана в Пловдив и замалко да се съсипе покрай закъснението ни за влака. Е, не мина толкова гладко, колкото се очакваше, но беше приятно. Може да се каже, че негативизмът ми по отношение на Пловдив започва да изчезва. Особено след като посетихме местенца като Дървеното (в един от аквариумите на което наблюдавахме съвременни форми на подводен терор и канибализъм), Red Eye (пичофска метъл-кръчма с приятна музика в близост до Пощата) и No Sense (което Антония определи като дупка, но за мен си остава супер-здраво местенце с ретро и рок музика.. макар и повече от претъпкано). Понервихме се на не-особено-добрата компания на някакви прошляци, но като цяло се израдвах на всичко останало… и в 03:10 посред нощ вече пътувахме дома (отново с явно основния транспорт в региона – влакчето) и не много по-късно трупясахме.

Вчера почти не излязохме. Май никой нямаше сили за това. Поне си побъбрихме доста, макар и в общия случай за глупости. И то не за друго, ами защото пак проявих онази част от характера си, която ме комплексира най-много – ръся адски много глупости и това въобще не е на добре – сам не се понасям, казвал съм го. Какво остава за другите край мен. Работя по промяната на всичко това, но пък точно тези, които най-много се оплакват от тази ми черта, не ме харесват иначе. Да видим аз дали ще се харесам, ако го постигна. Успях поне в последните няколко часа от престоя си там. В 18:30 хванах претъпканото неделно влакче към София без идея кога и дали въобще ще се върна там. Носталгията ме хвана още с тръгването. Странно чувство. Период за размисъл…

Останалото ще е накратко, че ми писна да пиша, а даже сам не бих изчел всичко. В някакъв почти хронологичен ред:

• СОТ вероятно търсят клиенти – въоръжен грабеж на единия от офисите ни;
• Спирам цигарите или поне ще ги намаля до една седмично. От днес – така се разбрахме с Мартина;
• My precious (известен в локалната мрежа като “zu”) окончателно отказа да приеме факта, че е на захранване, а не на батерия. Опитвах да му покажа, че кабелът е в контакта, но явно не се интересуваше особено и държеше на своето. Наказанието му е да пренощува в CNSYS. Първоначалната диагноза е студена спойка в захранващия блок на дъното (работи нормално с коя да е заредена батерия, замерванията не показват прекъснати проводници на токоизправителя и кабелите, а и препукваше лошо в самия лаптоп, когато все пак успяваше да запали). Яд ме е, че ще трябва да чакам три седмици за ново дъно и то само защото не се оплаках в първите 30 дни (иначе щяха да подменят цялата машина). Ще трябва тия дни да реорганизирам начина си на работа. Междудругото, последният update на firmware-а (става дума за Compaq nc6320) оправя кофти проблем с контролера на клавиатурата, която от време на време при boot отказваше да припали. За всеобщо съжаление, не поправя проблеми със захранването;
• Този уийкенд се заформя ежегодната хижа по случай рождения ми ден. Вече започнаха да летят гласови покани. Надявам се да изтрием срама си от твърде спокойната хижа преди малко повече от седмица;
• Друго не се сещам, но ме кефи, да са нечетен брой нещата.

Нау… сей йор преърс, литъл уан….