Valery's Mlog

дъга -

отломки

от лъчи

пречупени

тъга -

постройки

във очи

удавени

изправям се пред залеза

на изнасилена надежда

съдбата пак се подиграва -

безсилна роля ми отрежда засилвам камък в нищото,

така че силите изцежда след него себе си ще се хвърля

облякъл клоунова одежда

не веднъж бях тук

и пак се върнах

мълчаливо някак

даже не отвърнах

много преживях

уж гръб обърнах,

а преди бях тук

и пак се върнах

Можем ли да вървим против природата си? А коя е природата ни? Вървим ли? И накъде? Вървим. Вярата ни води напред. Вярата в какво? Вярваме, че не вярваме в нищо. Поне това е сигурно. Докато не се разколебаем…

Не! Любовта ни води. Обичаме… да мразим. Не, ние не мразим. Защото не знаем как се… обича. Любовта ни издига до нови висини. За да паднем от по-високо. Решихме да останем долу.

Не ни е страх. От нищо. Минахме през ада. И Адът мина през нас.

Губим спечеленото. Губим посоката. Губим вдъхновение. Губим правия път. Цял куп неща загубихме. После и тях затрихме някъде.

Държим да ни държите. Вие най-добре знате къде. Щото ние не държим на нищо. Държахме на себе си, ама ни писна да се вземаме в ръце.

Харесваме се. Много. Обаче сме свалили всички огледала. Страхуваме се от това, което виждаме в тях. Спечелихме. Заприличахме на нищо. По-добре. Поне приличаме на нещо. Трябваше ни доста старание. Ама и вие помогнахте.

Междудругото, ако някой ми намери сърцето, да си го задържи. Не е изпаднало случайно.

Някой ни обича. Иначе нямаше да се ебава с нас. И как само го прави. Юнак! Тъкмо бяхме боядисали дъгата черно-черна и той ни я поставя разноцветна тук, пред нас. Няма да посегнем. Вече го знаем този номер.

Вървим напред. Даже тичаме. Важното е да вървиш. Така не остава време да спреш, за да чуеш овациите. Може да се окаже, че няма овации…

Води ни Надеждата. Надеждата, че някой ден пак ще обичаме и ще вярваме.

А, както се знае, Надеждата е сляпа…

Не. Любовта беше сляпа.

Нищо де, ние обичаме да се надяваме. Рядко. Само преди сън.

И Справедливостта е сляпа.

Справедливост не същестува, не съществувам даже Аз.

Шантаво пътуване ме чака -
весело попръцквам си във влака.
Купенцето ми нежно се поклаща,
морска болест ще ме хваща.
Изходих се до тоалетна
и усмивката ми бързо светна.
Вдъхновение от там успях да взема
с простотията си влака да превзема.
Без дори масурче да изкозя,
олигофренията със мене возя.
Възмущение от пътниците чувам,
че обувките демонстративно си събувам.
Странен аромат разнася се в купето
от чорапки цопкали в морето.
Всичко се във другия вагон изниза;
скоро чакат епикриза.
“Crazy Train” на Ози пак върви.
На лелката от бяс носът кърви.
Да простея тука най е лесно -
на тавана окачил съм се отвесно.
Релси из горите криволичат,
а хората от нас далече тичат.
Сладка мацка умно наблюдава -
психолог личи ще става.
Но по пътя си докат’ вървим,
с психоболест екзотична ще я заразим.
Кондукторът пък що решил,
че човек на изкуството съм бил?
Сигурно не съм във час,
че стихчета творя в захлас.
Опааа, с римите ще спирам -
на Централна гара акустирам.

Кратък порив, мъничка наслада…
поток от нежност, никаква пощада.

Стърнище ново да подхвана -
друго като че ли не остана.

Отварям очи… Нищо! Затварям ги… Пак нищо! Отново ги отварям. Отворени ли са всъщност? Добре де, нека бъде светлина! А, светна! И таз добра – пак нищо. Скука. Картинката е явно непълна. Небе, звезди, слънца… Вселена. Куца нещо. Вода, земя, вулкан, поле, трева, дърво… и малко свеж въздух. Чудничко! Така вече се живее. “Живее”? Една гадинка тук, друга там, трета гадюга долу и още една горе… Ето, нещата започват да се нареждат. Нещо му липсва на целия тоя пейзаж. Много е някак… перфектен. Пък и няма тръпка някак – всичко е така… нагласено, предсказуемо… и никаква интрига. Хора: мисли, чувства, креативност… Оххх, май обърках.. това със собственото мнение… Не трябваше толкова да приличат на мен. Както и да е, майната им… по живо, по здраво, с болка да си раждат децата и т.н. и т.н.. Добре си беше и без тях. И все пак е малко скучно. Какво ли правят? Еми, какво да правят… деца. Плодете се бе, плодете се. Огън, колело, впрягове, колиби, къщи, пътища, заводи… компютри, автомобили, самолети, кораби и спътници… Тия май си нямат друга работа… Мръсотия, унищожение, завист, лъжи, изневери, кражби, убийства, тероризъм… Е това е… децата нямат спирачки.
Read the rest of this entry »

Приказка за триглавия лош змей

Имало едно време една приказка, а в нея – един змей. Нали ги знаете… ония триглавите, огромните, страшните, дето хвърлят огън и жупел напред-назад и тероризират хората. Еми на.. баш такъв. Той не живеел в никое царство, в никое господарство, защото там, където обитавал, трева не никнела, пък камо ли цяло царство. Та всички царства, всички господарства били нейде наоколо, та прескачал си той от време на време да се позабавлява с тях. Живял си той животеца, страхували се хора, буболечки и други нисши за него твари и изпадали в ужас, когато наближи. Разни геройчета там, рицарчета, въшки и разни други напасти го лазили, но на кой му дреме. Та минавало времето, а той весело си подсвирквал и съответно подпалвал туй-онуй… С времето обаче започнал да усеща нещо странно – вярно, имал си три глави, никога не бил сам; разказвали си вицове и си припомняли добрите стари времена… Но постепенно се оказал самотен – вицовете даже постепенно започнали да се повтарят… И стигнали до етапа, в който просто си ги номерирали и вместо да разказват вица, казвали номера му и се опитвали да се разсмеят. Змеят се почувствал самотен. Един ден просто решил да промени приказката…
Read the rest of this entry »

(Забележка: Написаното тук е чисто мое мнение и, ако сте със слаби нерви или просто приемате нещата твърде лично, по-добре не четете долунаписаното. С публикуването на това писание не ангажирам никого със споделянето на мислите в него.)

Имало едно време във Варна едно малко човече. То все още е малко де, но това да не ви притеснява – той е един голям малък човек в българската (а защо не и в световната) история. Викали му Мишо (значително по-добре от невзрачно стандартно име като Михаил)… Защо после тръгнали да му добавили и едно “Шамара” след иначе звучното и нахакано именце, той категорично отказва да каже. Дразнел се от този въпрос – явно има неприятни асоциации – но не достатъчно неприятни, че да стане известен с прозвището си Мишо Шамара (както ви казах, той е големец – кой не е чувал за него). Простичко било момченцето, а и се кефело на рапа. Решило, че му се отдава да рапира простотии. По-учудващото било, че хората му се връзвали на псувните. Събрал се той с още една банда идиоти и направили група-идиотка. Псували си хорицата на воля, говорили за кинти, за жени, за коли, за е*ан… Абе кеф! Отвътре им идвало някак си. По едно време за какво се скарали, какво станало, напуснал дребния човечец групата и започнал самостоятелна кариера. Ходил той на боди-билдинг (уви, това не му помогнало да отваря прозорчето на тоалетната си без да се качи на тоалетната чиния), заякнало момчето, тръгнало да се захласва по пички и гимнастички (последното може и някакъв комплекс да е), направило два-три клипа със скъпи коли и няколко внушаващи грамади до него, а него го снимали мааааалко по изотдолу (да си личи, че гледа на нещата от високо… или поне по-ниските от тях). Станал известен.
Read the rest of this entry »

Споменавал ли съм, че съм егати ненормалника? То ми и личи – друг човек май не може да ме разбере… Затуй са ме нарекли “дивеч”… А, както казваше бившата ми съквартирантка, имайки предвид мен: “Не е лесно да си дивеч!”. Защо ли? Ми гледайте сега…

На всеки “начинаещ” пубер му е става ясно, че малко са чаааак толкова разгонените жени, че да кацнат на малкия пръст даже на средностатистически мъж. То дотолкова сме свикнали с тая мисъл, че… някой да е срещнал животното “лек мъж”? Еми, няма такова добиче – има само “леки жени”. И от тук почва тая сексуална асиметрията в половете. А то си и личи: то хареми от мъже няма; лесбийките се радват на по-голям респект от гейовете, а публиката на порно каналите, порно вестниците и списания като Playboy (а даже и Playgirl) е основно мъжка. Кажете едно изречение, което да съдържа едновременно думите “фригидност” и “мъж” и което не звучи абсурдно. От друга страна обаче жената от адамово време още е по-склонна към изкушения (то затова така сме я загазили с прогонването от рая). Той Оня горе не случайно ги е лишил от тая хормонална активност, че после… жената няма спирачки. Е, някои ги е пропуснал (очудващо е, че им викат “леки”, при положение че газят като румънски ТИРове – кокошка), но това вече си е техен проблем. Ей така си ги разбирам аз нещата (или поне така ме правят спокоен :))… То дотук казаното си е достатъчно май, за да обясня всички особености в на глед шантавите си разбирания.
Read the rest of this entry »

Било пролет… а годината – 1998ма. Млад бъдещ физик, надежда на преподавателя си изживява, първия си алкохолен дилириум на терасата на една своя съученичка. Нощ… небето е чисто, а звездите блещукат пред вперения му в тях поглед. Тъжни мисли са превзели още девствения му от порочни мисли мозък… Прозрение, което може да се роди именно по време на едно сериозно пиянство и да стане причина за още много такива… Тежък е животът понякога…

Та, както вече споменах, звездите блещукаха, милиарди и милиарди фотони летяха насам-натам давайки възможност на съучениците на главния ни герой (демек аз, защото аз съм герой :-P) да видят ставащата все по-тъжна гримаса на лицето му… Защото той виждаше звездите и осъзнаваше големите драми в живота… трагедия започнала в момента, в който Бог е казал “Да бъде светлина!”. Тежък е животът понякога…
Read the rest of this entry »