Отново пиша с известно закъснение, но това не е нищо ново, нито пък фатално. Не става въпрос толкова за почивката, която си ударихме с няколко колеги в края на миналата седмица, колкото за това, което тези дни запечатаха. Затова само накратко ще спомена какво представляваше пътуването и ще подкарам по същество нещата, които ми направиха по-сериозно впечатление. Отидох без лаптопа си!

Маршрутът

Малко преди края на работния ден в четвъртък отлепихме от София в посока “след голфаджиите”, Дупница, Благоевград, Симитли, Банско, Добринище… за да се доберем до къщата на Тони в Лещен - малко почти обезлюдено селце в южните Родопи. В петък сутринта пък се надигнахме с една от колите и прелетяхме покрай Гоце Делчев през ГКПП “Илинден”, за да се озовем на гръцка територия - Kato Nevrokopi, Drama, Doxato, Lydia, Stavros, за да си изкараме един чудесен ден в Kavala. Почти целия съботен ден пък изкарахме на минералните басейни до Огняново, а остатъка му - в почивка и кратка разходка из Лещен. Преди да си тръгнем пък в неделя отскочихме до Ковачевица през Горно дряново… и обратно към София.

Другата България

Прекарах няколко дни в една наистина друга България. Не тази по bTV, а още по-друга - онази, в която уличният шум в кудкудякането на бабичките под прозореца на къщата. В онази България “улицата” често е конкретно място, защото по останалите и калдаръм няма. В това им е чарът! И имена нямат! И номера! И магазинът и той е един. А сметката я пишат върху опаковачна хартия! Там “моят дом е моята крепост”, най-малкото защото само каменният му покрив тежи колкото няколко бронетранспортьора. А дъските на чардака се огъват под краката ти, но сигурно ще издържат и слон. За съжаление там новините не са много - кой от какво се разболял, кой си продал къщата, кой къде си е намерил работа и чие дете накъде е заминало…

Парченцата от тази България хората си продават, а богаташи и чужденци - купуват. Голяма част от Лещен е на Мишо (така си го знаят хората там) - къщите, които купува, реставрира или построява наново в типичния за региона стил, като ги превръща в хотелчета в наистина прекрасна местност. Но там живот почти няма - за малцина е еко селището Лещен е дом, за някои - вила, а такива като мен - туристическа дестинация. Макар и прекрасно за отмора, от живота там са останали само къщите…

Извън България

Последният път, когато прекосих границите на България беше преди близо 12 години. Винаги съм пътувал със самолет и винаги до Русия и обратно. Честно казано не съм се пръскал от особен ентусиазъм да ходя където и да било (с някои изключения). Е, миналия петък изкарах в Гърция. Тук обаче няма да се възхищавам от това каква чудесна туристическа дестинация е тази страна. Ще стане въпрос обаче за нещата, които за този един ден предизвикаха у мен искрена завист към тези, които са се родили гърци… А и просто за неща, които ми направиха впечатление… Просто, гледал съм екзотични страни по Discovery Channel, но не съм предполагал наистина, че толкова далечен свят може да съществува толкова близо до нашата граница… И не, не е от факта, че два от трита ми телефона също се чувстваха на друга планета!

Не се движехме по магистрала, а по обикновен първокласен път. Ама първокласен! Първо-класен! Там повечето карат бавно и спокойно - плътно по ограниченията (макар за целия път да мернах само два полицейски поста) и то силно вдясно. Така изпреварващите навлизащи в насрещното платно не се превръщат в челно катастрофиращи. Хората са религиозни - край пътя има къщички с кръстове и свещички. Ние също сме религиозни - край нашите пътища никнат паметници и възпоменателни плочи. Макар да живеят много нагъсто, високото строителство там е рядкост. Вместо да мерят етажите на сградите си, хората просто ги поддържат. Неприлично е да жилището ти да изглежда зле. Тук в центъра на София сме над тези неща (сигурно заради етажите). Иначе неприятно впечатление ми направи съчетанието от бензиностанция и жилищна сграда върху нея (била тя и мотел). Семейна бензиностанция branded като Shell някак не ми звучи… А и начините им за прекарване на електрическа мрежа по улиците не ми допада особено… Но никой не е идеален.

Всъщност никога не бях попадал в общност, където наистина да се чувствам като в небрано лозе. Гръцкият като че ли няма нищо общо с другите езици региона и е абсурд да разпозная дори дума от това, което си говорят (страшно бързо) хората. И визуална асоциация някаква на надписите - също, макар да съм свикнал с азбуката им покрай заниманията ми с точни науки. В опитите си да се науча поне да чета, отворих сравнително нов разговорник (разбрах, че са си сменяли граматиката преди време). Още не мога да си обясня защо имат само 24 букви, защо поне 3 от тях ми се виждат излишни, а за капак имат и някои буквени комбинации, изчитането на които е доста неинтуитивно, а и зависи от това дали думите са чуждици или не… И английският там като че ли не е особено на мода, дори в курортен град като Кавала. И въпреки това останах страшно впечатлен, че са успели да опазят идентичността си, както във времето, така и в многоетнически регион като Балканския полуостров и въобще в Европейския съюз.

И като стана въпрос за Европейския съюз, мнението ми, че не сме за там, категорично се затвърди. Усмихвахме се, макар въобще да не е за смях, с Ицаци на факта, че до присъединяването ни Гърция е била с най-ниския жизнен стандарт. Още преживявам факта, че средностатистически държавен чиновник в Гърция получава два пъти по-висока заплата от средностатистически програмист в България. И докато последните се чупим от работа (и тук се изживяваме като добре платени), първите имат екзотично работно време от типа на 9:00-13:00 и 17:00-19:00. Обедната почивка спокойно се превръща в плаж. И то какъв плаж - пясъкът по този, на който прекарахме следобеда си, беше чудесно почистен, макар и доста по-едър от нашия. Но пък намирането на мидички се оказа невъзможно! Там просто такива няма! Водата - кристално чиста без мазутни петна, опаковки от всевъзможни храни и напитки, водорасли и медузи (последните се изчистват от спасителите, а предпоследните почти не се изхвърлят). Бяло море е солено! Много солено! Опитите ми да стигна дъното, макар да го виждах, бяха неуспешни. Но започвам да си мисля, че Иисус е крачил по Мъртво море. Две мацки пък крачиха по плажа, за да обслужват почиващите (с храни и напитки). Жените им иначе са консервативни - нямат пиърсинги, нямат татуси (мъжете - също). Но пък имат целулити (били те и лолити :-P). Монокините там също не са на почит. А специално на този плаж и гръцката музика май не беше - наслаждавахме се на рок цял ден. Така било по принцип там. В заведение до кея пък ядохме истински гироси и сувлаки! Изкачвайки се към по-панорамна точка на града минахме покрай два сувенирни магазина. Влязохме в първия, където Тони твърдеше, че продавачката е българка. Е, не беше, но пък се справяше българския доста добре. Българката се оказа тази на следващото магазинче. Ядосах се на репликата и, докато минавахме покрай него - “Еее, българи-патриоти уж, а нас ни подминавате!”. На върха на езикът ми беше да кажа “Ти, като си такава патриотка, какво правиш тук, че и на български гръб пари да правиш?!”, но се отказах… На фона обаче на гръцкия патриотизъм, изненадващо на върха ни посрещна статуя на Мохамед Али (основателят на съвременен Египет, очевидно роден в Кавала). С Веско си направихме няколко култови снимки в давайки си наздраве с чашки за узо и бутилка на фона на Тасос… и малко по-късно вече се набирахме нагоре по стръмните и тесни улички на Кавала в посока - обратно към България. На човек да не му се прибира…

На връщане се отбихме до един от голяма (немска) верига супермаркети, за да напазаруваме. Наред с по принцип по-скъпите стоки, направиха впечатление и завидно ниските цени на други - някои храни, узо (естествено!) и бира (имаше кенове по 0,20 €)… а и не само. В Първият въпрос по време на един от разговорите ми, като се прибрах, беше: “Прах за пране купи ли?!”. Само аз ли живея в джунгла и не знам, че там прахът за пране е супер евтин и върви на разфасофки като чували за цемент?!

София

Прибрахме се в ранния следобед в неделя през задръстванията по абсурдно тесния и надупчен път между София и Перник, през прашните калдаръми и несинхронизирани светофари на “Цар Борис III”, покрай надутите клаксони и нервните шофьори, между липсващите дори по това време места за паркиране… И всичко това защо?!…

Popularity: 24% [?]

Четири години увещаване бяха необходими на Саша, за да се наканя да ида на гости. Е, не е беше в Сандански, както гласеше първоначалният план, но пък бе Благоевград. Бързам да кажа, че градът е страхотен. Може би не градът, но духът, хора там.

Споменах някоя друга публикация назад, че съм карък. Петък беше точно един от тези дни. Като начало, разбрах че събота е работен ден. Омизерствах якето си с кафе, което после се опитах да изпера и подсуша с ютия. Резултатът все още личи върху ръкава ми и то много добре. Ядосах се и седнах да се успокоя на компютъра с кутия натурален сок касис в ръка. Самият касис успя да се озове върху панталона, с който смятах да тръгна. Той пък още се накисва в някаква кофа. Планът да отида на даскало съвсем пропадна и вместо това се юрнах да търся дънки/панталони по магазините. Естествено, от тези, които ми харесваха, номерация нямаше, а навън си беше клинч. Хванах Грейвър и се затикахме по улиците. Намерих някакви дънки и “поляхме” случая с едно KFC.

Защо всичко това с тия неволи? Ами защото покрай тях въобще да не се впечатлих от факта, че половин час преди автобуса едва намерих такси, което да ме закара. Не се притесних и от живописното задръстване между София и Перник - през прозореца се виждаше една дълга извиваща се в тъмницата червена ивица от фарове. Пристигнах с прилично закъснение, след което два (от общо трите) телефона почти постоянно стояха изключени. Решил си бях, че ще си почивам…

Каква ти почивка?! Още с пристигането се започна с червеното вино. Предстоеше да излезем и трябваше да стоплим бузки. По някое време се озовахме в “Old Drums” - местната метъл кръчма, където на широк екран се прожектират клиповете на песните, които вървят. Аз се разбих от куфеене, дивеене и барабанене. Естествено, изявих се и на клавира, и на баса, и на соло китарата… и на какво-що инструмент се чуваше. Имам няколко снимки, на които такъв трябва обезателно да бъде монтиран. И така до 03:30…

Събудихме се (ужааасно трудно) в 08:30, за да закъснеем за лекция в Югозападния Университет (ЮЗУ), на която си останахме единствените присъстващи. За някаква реклама ставаше въпрос, с някакъв преподавател от Академията… Не ме вълнуваше. Направи ми впечатление обаче, че сградата на университета хич не е малка. След като приключихме с лекцията, се занесохме към центъра, където пък видях и сградата на Правно-исторически факултет. Оказа се, че там, където съм бил, е било просто първи от общо около десетина корпуса пръснати из цял Благоевград. А и студентите не са малко - доколкото разбрах - около 8′000 парчета, голяма част от които чужденци.

Тръгнахме към дима, защото няма дим без огън. А огънят беше от цвърчащите скари изтипосани предпразнично в самия център - въртяха се кебапчета, сатленки и всякакви други мръви - въобще всё, что се движи. Ние обаче замезихме в баничарницата, понахранихме някоя друга птичка и се занесохме в “All Stars” - много приятно понаметъляващо кафе, в което обаче жулнахме по един червен ром. Пешачката се прибрахме оглеждайки и оснимвайки отново целия център, за да се проснем за една хубава следобедна презареждаща дрямка.

Вечерта започна с културно масово мероприятие в клуба на БЧК заедно с останалите хора ангажирани там. Оказаха се страхотни свежарки! Това няма нищо общо с това, че ми дадоха набор ‘87 (”… ако не си и по-малък!”). Тия хора трябва да ги почерпя на следващото си пътуване до там. Малко преди полунощ вече бяхме тръгнали да се превръщаме в тикви и затова побързахме да се изнесем и запътим към култовото заведение “Underground”. Направи ми впечатление, че по улиците щъка страшно много народ по това време… и то едни все млади (или пък просто младолики - като мен :-P). Като обстановка въпросният бар напомня по-скоро на типичната подземна метълска бирария, само че музиката там беше по-популярна. Това, разбира се, не беше пречка да се развихря, особено след като прилично доливах гориво от водка и натурален сок ананас. Лигавихме се, шегувахме се, наблюдавахме интересните там субекти, танцувахме и… си тръгнахме в около 03:00. Решихме да се попързаляме по поръчания от Саша сняг. Резултатът е ейййтакава синка на дупето на Саша, половин глава допълнително на тила ми, вероятно спукан паваж и коремни болки от смях пред едната дискотека. Болки от смях и пред другата дискотека, когато Саша успя да се стовари пак, този път без мен… егоистка! Криво-ляво, горе-долу, падайки-ставайки стигнахме отново до “Old Drums”, където отново се раздадох. Оказа се, че при падането запалката на Саша се е натрошила. Картинката беше забавна: подавам на бармакната остатъците от запалката в шепи, питам за кошче, тя гледа странно, взима останките и ги изхвърля, слагам цигара в устата, питам за запалка… Е, намери.

Да сме се прибрали към 05:00 (да съм се загубил в супермаркета, ама не можах). Да сме яли “ориз с ориз” до 05:30. Да сме бърборили до 06:30. Да съм станал в 12:00. Да сме ходили на пицария. Въпреки малките масички я препоръчвам всекиму, дори само заради количеството. Зове се “Планета Италия”. Натъпках се като животно! А и гледката от там зиме е чудесна, защото се виждат заснежени гори - безкрайно приятно. Прибрахме се. Или по-скоро се притъркаляхме. Кратка релаксация и оставих Благоевград намира. А хич не ми се тръгваше, мамка му… :/

Автобусът тръгваше, когато се напълни и без възможност за предварително закупуване на билет. Всичко е на късмет, но пък автобуси за София - бол. Този беше страшно комфортен - приятно климатиче, достатъчно пространство за сядане (седейки човек може даже да погледне назад). Времетраенето на пътуването се вмести в рамките нормалното - от частната автогара на Благоевград до Руски паметник стигнахме за час и четирдесет минутки… Свалих снимките от телефона си. Остава да се сдобия от фотоапарата на Алекс (съквартирантката на Саша) и ще ги публикувам.

Popularity: 20% [?]

В продължение на две от общо четирите години, в които се познаваме с Катя, планираме да отскочим до екопътеката “Бяла река”. Направихме го вчера преди обед. Тръгнахме в 9:30 от Казанлък и не след дълго пристигнахме в Калофер. Направихме едно бързо кафе на центъра, заредихме с две бутилки минерална вода и подпитахме един от продавачите на плодове зеленчуци там как да стигнем до екопътеката. Горе-долу ни ориентира. Нагоре от центъра и преди спирката вдясно и после вляво на разклона и на следващия разклон пак вляво. Естествено, обърках пътя, но поправих грешката. Отвореният ми по голфаджийски прозорец мина покрай някаква жена, която се провикна че купува стари акумулатори. Дори да беше стар акумулатора на колата (а той май е най-новото нещо в нея), дали щях да го сваля и да и го продам? Хората не мислят с главата си…

То и аз не мисля много-много с главата си. Тръгнахме по път, по който се редуваха хилядолетни парчета асфалт и прорязани в пясъка от стичащите се води улеи. Беше някакъв ужас, а не знам дали аз бях по-нервен слизайки надолу или колата. Спряхме да подпитаме някакъв тип, който вървеше покрай пътя. Предложи ни да го качим, а той - да ни покаже пътя, защото бил в същата посока. Съжалих малко, че се съгласих - отдавна не бях срещал толкова вмирисан на алкохол и добитък човек. Слава Богу, забра ароматите си със себе си, когато слизаше. Но преди това определено ни направи весело - обясняваше как никой не спирал да го вземе, защото им приличал на затворник с новата си къса прическа и пиянска походка. Нея вечер бил варил ракия и леко се понаквасил… ама тая година ракията малко, щото трябвало да помага на бащата. А пък той иначе бил животновъд (мерси, не бях забелязал). След това пък, ни в клин, ни в ръкав ме пита дали съм от хеви метълите или от другите? Неучтиво му отговорих с въпрос защо си е помислил, че съм метъл, но и той не отговори. Заобяснява как хеви метълите вдигали много шум и му правили проблем. Премълчах си. А и в колата (учудващо) вървеше радио… примерно “Фокус”. В един момент неприятните шикани измежду дупките и камънаците по пътя приключиха и някъде там оставихме човека. Предложи на връщане, ако го видим, да спрем, а той щял да ни почерпи с ракия. “Не, мерси, с колата съм.” (Очевидно!) Помоли ме да се извиня на девойката от негово име, което е странно, имайки предвид, че девойката си беше точно там. Продължихме по асфалтовия път, за да стигнем до сграда с висок стобор. Направих грешка, че не обърнах внимание какво е. Останах с впечатление, че е по-скоро гостилница, хотел.. но със сигурност не и манастира, за който говориха всички по пътя.

Оставихме колата при останалите автомобили и продължихме пеша. Първото нещо, което прави впечатление, е че мястото е божествено красиво! Второто е безкрайно чистият въздух. Екопътеката е направена невероятно и явно с такъв див ентусиазъм… А тя самата представлява в голямата си част дървен парапет и, където се налага, мостчета и стъпала, които криволичат из парка - сред гората, около самата Бяла река, над водопадите, по скалите… Тук-таме има пейки с места за почивка, както и интересно направени табла показващи различните дървета, билки, животни и т.н.. На моменти се открива толкова божествена гледка, че ме доядява, че нямам по-читав фотоапарат от телефона си, за да снимам това. А, за да бъде хубава една снимка, трябва да е толкова панорамна, колкото малко фотоапарати могат да я направят. Водата в Бялата река е толкова бистра и хладка, че на човек му идва да цамбурне в нея, особено след цялата умора от разходката. Намерихме и няколко по-дълбоки места в нея (примерно някъде до гъдите ми), но този път не се престраших…

Не липсваха и глупости, естествено. Наложи ми се да се докарам като поляк (това е думата ми за човек, който работи на полето :)) покрай бутилката вода, която Катя изля върху мен. Нищо - аз си я бях заслужил. А и тя си заслужи тази, която излях върху нея. Мислихме да поискаме вода от останалите туристи, но нямаше да ни гледат особено радостно, ако бяха установили, че не ни трябва за пиене.

Въпреки, че си изкарвахме весело, трябваше да побързаме. Времето беше малко колебливо, а ни чакаше път нагоре, който не съм сигурен, че колата щеше да може да измине на газ, ако беше заваляло. И някъде в ранния следобед вече пътувахме към Казанлък. Малко по-късно свалих и снимките, част от които съм сложил в раздела “В Картинки”. Учудващо мястото в телефона ми стигна, но следващия път, какъвто определено ще има, трябва да направя повече. И тоя път ще взема читаво заснимащо устройство.

Popularity: 14% [?]

Преди седмица Багера (искал член в името си, но не и пълен :)) ме покани на “цър-пър парти” на вилата му в Кралев дол (за мое учудване, ударението пада на “е”). Нямах никакво понятие къде се намира това, но пък все добри отзиви чувах за местенцето. Веднага след като се раздадох, скочих на доброто старо Сузуки и полетях след голфаджиите по “Цар Борис III” (това бе обяснението за намиране пътя към Перник). След няколко позвънявания, безпогрешно маневриране между дупките и посрещане в другия край на селището, се качихме до може би най-високата му точка. Там вече се бяха наредили 2-3 автомобила и един мотор, а Тодор се изявяваше като главен готвач (роля, която май запази до финала на следващия ден). А храната за изяждане хич не беше малко (ако сбъркам в числата, ще ме поправят): около 15 кг. лионска наденица, кюфтета и кебапчета, няколко килограма домати, краставици, чушки и лук, неизвестно количество картофи, над 20 литра бира, кутия 3-в-1 и почти нищожно количество друго безалкохолно. Всичко това беше подплатено с подходящите количества лютеница и сосове. Цялата софра бе предвидена за близо 15 души. Озвучаването цяла вечер варираше между чалга, метъл, рок, поп.. и Ричард Клайдерман. Две палатки намериха място в градинката, както и маса с няколко стола. Лаф-моабетът на тъкмо два фронта бе подкрепен от сериозно количество мезе. Тук-таме се правиха снимки и клипчета без особен замисъл, но (не)прилично отразяващи идеята.

По някое време (наистина не помня в колко всъщност) преядохме и решихме, че е крайно време да се спи… кой-къде-намери… за да станем рано-рано сутринта, да се освестим с по някое-друго кафе.. и да продължим.

Всъщност… заиграхме се с пароструйката (или по-скоро останалите - аз документирах) и някакви други зарибявки, в които загубихме ценно време за надебеляване. След това обаче набързо наваксахме. Всякакво останало мезе бе опечено, картофите - опържени, салатата - нарязана, а бирата… ъъъ… свършила (уви !). Транслирахме масата под дебелата сянка (за каквато все още се очаква дефиниция) и започнахме омитането. Аз, за съжаление, пак се изложих, като трябваше да си тръгна още в ранния следобед, но следващия път на кюфтетата няма да им се размине - зарекъл съм се ! То и сега не им се е разминало, но това е друга тема - неравностойната битка с манджата е приключила чак вечерта и то благодарение на дошлите малко след заминаването ми подкрепления.

Тук трябва да си запиша за следващата подобна събирачка (която вече се планира): солидно количество пластмастови вилици, ножове и чаши; кисели краставички; подозрителните кебапчета се заменят с неподозрителни… или с кърначета; повече бира и безалкохолни; винце… и боя, за да боядисаме басейна.

Толкоз с краткия ми осведомителен бюлетин…

ЗАБРАВИХ: Пиянските песни и изгубения/изчезналия/завлачения Playboy. Всъщност… не знам дали не пропуснахме да потърсим последния в тоалетната.

Popularity: 9% [?]

Спазих собствената си традиция да посрещам първия юлски изгрев на плажа в Бурас, като само първия път не беше на Самба бар. И тази година не съжалявам, макар организацията от страна на заведението да става все по-нищожна. За щастие, надцених собствената си умора от проекта по Java, подготовката и провеждането на устния ми изпит по английски (10x, Плин ), 10-километровата разходка от НБУ до центъра с Деската, събуждането в 04:30 и сутришния ускорен бърз влак в 06:30… и откак пристигнах в 13:30 на гарата в Бургас, не съм се спрял. Изоставилият блога си Mo ме посрещна, оставих си багажа у тях и заобикаляхме напред-назад. Порадвах се на красотите и забележителностите на Бургас. Дето вика местният лама - “научихме жените на любов”. Всъщност цяла вечер ги учихме, та даже и с Мирето успях да се видя…

Така и не беше известно обаче къде ще прекараме същинската част на вечерта. Половин Бургас тръгна да се изсипва около пързалката на стария плаж. От пристанището до моста имаше около 5 огъня, покрай които ние последователно минахме, а на някои дори се застояхме. Тук-таме имаше китари, касетофони, пеещи хора. Позастояхме се около единия за известно време, но след по-неизвестно такова с Явор се вдигнахме отново към Самба бар, където пък ни чакаха Радост (бившата ми съседка от Студентски град, за която съм споменавал не веднъж ) и нейната компания. Към нас се присъединиха и Ева и Диана, които се бяха отделили по-рано вечерта. Отделно на самия плаж се оказаха и разни техни хора… а и разни други wanna-be-познати същества (които, уви, не можахме да “научим на любов”). Оказа се, че един Shark беше напълно достатъчен, за да ме крепи на линия цялата нощ.. танцуване, лигоч, тичане наляво-надясно по плажа… Всъщност нямам идея какво толкова съм правил през цялото това време - знам само, че бъбрих доста, но… това всеки го знае.

След известно изчакване на изгрева и както традицията повелява, Слънцето изгря под звуците на Uriah Heep - “July Morning”. Тези, които не бяхме избързали, посрещнахме първите му лъчи с освежаващо цопване във водата и припяване с пълно гърло. За добро или за лошо, не достатъчно фалшиво, че да изгоним медузите, които всъщност бяха прилично дружелюбни. Други люде пък останаха да съзерцават разкрилата се гледка от брега… Не знам защо обаче тази година като че ли доста по-бързо се разотидохме… а беше събота.

Прибрахме се с идеята да се наспим, за да мога да хвана следобедния влак към София. Това с наспиването нещо не се получи и рано-рано раздигах домакина си, за да идем на кафе, разходка, снимки и т.н.. Не е хубаво да се ходи през лятото и особено по обед по бургаските улици и крайплажни алеи. Много тен и нагон се хващат.. за сметка на отеклите очи. Колко мъка има по тоя свят, Боже ! Не е хубаво и да се пътува след Джулай във влака. И там е мъчно… А за самото БДЖ, по-нататък…

За мое съжаление, тази година няма филмче, с което горе-долу да илюстрирам атмосферата около събитието. Успях обаче да направя няколко снимки на изгрева и на розово-лилавия хоризонт точно преди него. Та… кратък “репортаж” от вечерта, предшестващите и следшестващите я събития вероятно ще има при останалите фотографии. Тази година скромно… като за един ден - толкоз.

Popularity: 6% [?]

Мина се седмица (и един ден). Новината, която за много хора вече не е новина, е, че опитахме да направим масово фирмено самоубийство с бънджи (по идея на Метъла - оня с дългата коса :-P), като с това влезем в историята като първите жертви от бънджи-скокове България и като най-големите идиоти, решили да последват първия погубил се в скок на виадукта Бебреж. Разбира се, нито едно от тези неща не се случи, a wместо това изкарахме един страхотен следобед с колеги, приятели, Явор и Васето от Адреналин, както и с всички останали дошли да скачат. За наше щастие, тази отсечка от моста бе затворена за ремонт, така че можехме спокойно да се разхождаме по него. Бързам да кажа, че изживяването е неповторимо и по всяка вероятност бих скочил отново. Част от снимковия материал Веско е публикувал, а останалия (снимките на Тушето и Бузов, както и филмчето на Илиян) се подготвя и вероятно ще го кача някъде… но за това - някъде в бъдещето. Всички желаещи да пропуснат по-безинтересните скачачи и да видят направо мен, могат направо да погледнат тук.

Майка ми, голяма част от приятелите ми и всичките ми обожателки (една-две ?!… и половина?) се опитаха да ме разубедят, но напълно безуспешно. Останалите се надяваха да скоча незавързан (което всъщност замалко да се случи, но шшшшт :)). В резултат бях обявен за ненормален и то по една или две, ами цели три причини:

• втурнах се да скачам с бънджи, при все че на четвъртия етаж започват да ми треперят краката (още се разследва как съм живял 4 години в Студентски град на седмия етаж);
• навих се първият ми скок да е не от къде да е, а от най-високото възможно за бънджи-скокове място в България (и май на Балканския полуостров);
• по неуточнени и за мен причини в деня преди скока се прибрах в Казанлък, в деня на скока се върнах обратно до София, а вечерта - отново в Казанлък, за да мога на следващия ден да се прибера отново в София.

Та… отговори на често задавани въпроси (много ме кефи да изброявам така):

• не, не ми е минал страха от височини - просто го преодолях (т.е. казах си: “е*ал съм му майката, да става каквото ще”);
• докато скачам, викам, защото ме кефи, а не за да разберат, ако се сгромолясам долу (което е почти невъзможно);
• нито една муха не бе погълната, докато падах надолу крещейки;
• (поне видимо) никой не се напишка;
• скокът е подсигурен двойно отвсякъде, така че нямах опасения, че ще се пребия;
• имах опасения, че сърцето ще изскочи или че главата ми ще експлоадира;
• около моста не обкалят кондори или лешояди, а някакви други птици са.

Подробно… нямам думи да опиша. Препоръчвам на всеки да го направи - има намаления за групи, както и за поредни скокове (или поне при нас имаше). Иначе сме си наумили следващата изцепка, като се стопли времето - рафтинг.

P.S.: Видях мацката с най-белите съществуващи зъби. Тук някой ще си помисли, че съм зъболекар.

Popularity: 16% [?]

Мне… тоя път няма да тегля майни (макар че имам тоя навик до толкова, че ставам известен с това). Просто бях в Майнатаун (популярен в литературата като Пловдив)… но за това - малко по-нататък.

Нещо се позагубих уж в последния месец, но това се дължи предимно на мързел и изгубен ентусиазъм да блогвам. За това време успях тъкмо два пъти да се прибера в Казанлък. Видя сестра си (чийто поглед не бях срещал от близо половин година), та да си поклюкарстваме и посдърпаме (последното е принципно неизбежно). Даже на диско отидохме и на два пъти направихме размазващо шоу. И на 15 септември рано-рано с Драо бяхме в двора на ПМГ. Носталгията не прощава. Използвах случая да подпитам директора за стипендията, която не съм взимал откак съм завършил, даскала си по математика за последните албуми, които е слуша, пък и с редица познати, които се изсипаха там. Вождът също беше там, за да ни разконспирира изцепвайки, че сме на лов за свежа плът, но здраве да е… Останалата част от деня изкарахме по кафета. Защо ли ? Вечерта се забихме в относително празното диско Флирт (бивш Гранд) и отново обрахме точките. За щастие, този път няма улики (Велин ме заплашва, че за 1 лев ще публикува изпълненията ми на пилоните от предишния път). На следващата вечер направихме една слаба хижа на Бузлуджа… и back to Sofia.

Амнайсти международен технически панаир във Филибето. Хванах автобуса в 7:00 и за моя изненада спря на автогара Север. Нямах никакво понятие къде се намирам. Хванах такси за 2-3 улички (еми от къде да знам, че е толкова близо) и, точно както бях обещал на Антония, в точно 9:00 и лепнах пръст на входния и звънец. Да се похваля само: стигнах до там само с турбо-бегло понятие къде се намира. Кафе, лаф и се занесох на самия панаир, намъкнах се с покана, огледах и нашия и чуждите щандове. Посмях се на девойката от econ.bg, която ми пробутваше брошурки да съм погледнел сайта. Въздържах се от коментар. Порадвах се и на паркирания болид от Формула 1 (Фисикела и Алонсо ?!), както и на другото паркирано синьо “нещо”. Впечатление направиха и три броя тролеи. Любопитно ми е дали наистина си мислят, че някой ще отиде да си купи тролей… Малко по-късно с Антония и нейната Мария се затикахме в Happy наблизо, където сервитьорката направо дразнеше със загрижеността си. Ако променя мнението си за десерта, вероятно бих си казал. Whatever. От нямане какво да правим, решихме че от панаира ще идем пеш до гребната база. Там било яко, макар да не се плува - имало няколко случая на одавяне. Преживяхме ги набързо и седнахме на кафе. По едно време започнах да говоря отегчително сериозно… чак ми се доспа. Но пък краката ми се успокоиха от ходенето. Гребната база се оказа зад стадиона, на който преди много години бях на концерт на Metallica. Едни ми ти спомени, едно ми ти чудо нахлуха в мен, една ми ти носталгия. Заразправях за изпълненията тогава и тамън напът към спирката минаваме покрай бараката-кафе пред стадиона, която за мое учудване се казва “METALLICA”. Само от благоприличие се въздържах да не свърша от кеф.

В късния следобед хванах “Пещерката” към Стамболийски. Попаднах на новите дизелови мотриси. Страшно мънички са, без вагони и напомнят на мелез между автобус и метро. Напълно излишна покупка за БДЖ по мое мнение. И без това няма с кого да си мерят пишките. Много топло посрещане от Мария. Чак ми се върна power-ът. Е, не чак толкова, че да не отклоним предложението за диско в Пловдив същата вечер, но… вечерта изкарахме в Зюмбюла - една от забележителностите на града. Не е нищо особено, та даже напротив - квартална кръчма в която бичат яко Manowar и кавъри на Judas Priest (поради липса на други касети), но мястото определено ме радва. Никога не съм си падал по комерса, а това е пълната му противоположност. Запознах се с некфи яки типове и типки, беше весело ! Имам чувството, че градът от обсебен от пиърсингите. Това е основна тема, в която аз обаче не съм особено вещ. Дадох обаче своя приност с новата си тениска с разпробито от тенекета стилизирано черепче. По-късно се разходихме до Killers - още една местна забеежителност - мой тип дискотека. Но празнота… и се прибрахме.

Сън, събуждане, закуска, лаф-мо’абет, тинтири-минтири.. извикахме Стела и изгледахме The Descent (2005) (приятно филмче без особено дълбок смисъл). Излязохме си пичуфската, направихме един тигел до Културата (кръстопътят на безцелно шлеящите се) и заприиждаха миналогодишни спомени. Много яко местенце, особено на люлките и гумите (където отново не пропуснахме да се щракнем). Магазин, а после заведение с кофти фрапе, но забавни теми за обсъждане. За финал - вкъщи да сваляме и намаляваме снимки и бюстовете по тях. Последните направо затрихме поради невъзможност да бъдат смалени (… повече :-P).

Вечерта бе запланувана в Пловдив и замалко да се съсипе покрай закъснението ни за влака. Е, не мина толкова гладко, колкото се очакваше, но беше приятно. Може да се каже, че негативизмът ми по отношение на Пловдив започва да изчезва. Особено след като посетихме местенца като Дървеното (в един от аквариумите на което наблюдавахме съвременни форми на подводен терор и канибализъм), Red Eye (пичофска метъл-кръчма с приятна музика в близост до Пощата) и No Sense (което Антония определи като дупка, но за мен си остава супер-здраво местенце с ретро и рок музика.. макар и повече от претъпкано). Понервихме се на не-особено-добрата компания на някакви прошляци, но като цяло се израдвах на всичко останало… и в 03:10 посред нощ вече пътувахме дома (отново с явно основния транспорт в региона - влакчето) и не много по-късно трупясахме.

Вчера почти не излязохме. Май никой нямаше сили за това. Поне си побъбрихме доста, макар и в общия случай за глупости. И то не за друго, ами защото пак проявих онази част от характера си, която ме комплексира най-много - ръся адски много глупости и това въобще не е на добре - сам не се понасям, казвал съм го. Какво остава за другите край мен. Работя по промяната на всичко това, но пък точно тези, които най-много се оплакват от тази ми черта, не ме харесват иначе. Да видим аз дали ще се харесам, ако го постигна. Успях поне в последните няколко часа от престоя си там. В 18:30 хванах претъпканото неделно влакче към София без идея кога и дали въобще ще се върна там. Носталгията ме хвана още с тръгването. Странно чувство. Период за размисъл…

Останалото ще е накратко, че ми писна да пиша, а даже сам не бих изчел всичко. В някакъв почти хронологичен ред:

• СОТ вероятно търсят клиенти - въоръжен грабеж на единия от офисите ни;
• Спирам цигарите или поне ще ги намаля до една седмично. От днес - така се разбрахме с Мартина;
• My precious (известен в локалната мрежа като “zu”) окончателно отказа да приеме факта, че е на захранване, а не на батерия. Опитвах да му покажа, че кабелът е в контакта, но явно не се интересуваше особено и държеше на своето. Наказанието му е да пренощува в CNSYS. Първоначалната диагноза е студена спойка в захранващия блок на дъното (работи нормално с коя да е заредена батерия, замерванията не показват прекъснати проводници на токоизправителя и кабелите, а и препукваше лошо в самия лаптоп, когато все пак успяваше да запали). Яд ме е, че ще трябва да чакам три седмици за ново дъно и то само защото не се оплаках в първите 30 дни (иначе щяха да подменят цялата машина). Ще трябва тия дни да реорганизирам начина си на работа. Междудругото, последният update на firmware-а (става дума за Compaq nc6320) оправя кофти проблем с контролера на клавиатурата, която от време на време при boot отказваше да припали. За всеобщо съжаление, не поправя проблеми със захранването;
• Този уийкенд се заформя ежегодната хижа по случай рождения ми ден. Вече започнаха да летят гласови покани. Надявам се да изтрием срама си от твърде спокойната хижа преди малко повече от седмица;
• Друго не се сещам, но ме кефи, да са нечетен брой нещата.

Нау… сей йор преърс, литъл уан….

Popularity: 9% [?]

(това го слагам и в “Пътеписи”, защото си е далеч)

Надя и Краси (същата онази забавна двойка, за която съм споменавал не веднъж) ме поканиха вчера на мини-парти. А и да видя квартирката им в Борово. Намерих адреса в bgmaps.com, тролейче 2 от Петте кю??ета и… бях забравил колко е весело да се пътува в градския транспорт. Забавно ми бе??е да стоя прав точно до перфоратора и да перфорирам билетче на тоя и оня, като в същото време си наглеждам джобовете, за да не плъзне имуществото ми сред тълпата. Слизам и тръгвам към Фантастико, за да купя това-онова. Ша??нат съм - в 20:00 по улиците на Борово няма почти никой. Сетих се за онези стари уестърни, в които по запустелите улици на града се прехвърчат отскубнати от вятъра изсъхнали храсти (или там каквото прехвърча по запустелите улици в старите уестърни). Чак се притесних. Посрещнаха ме и се намъкнахме в квартирката. Бе??е забавно - някакви джунджурийки навсякъде.. и бележки.. много бележки с всякакви щуротии ! Суупер яко. ?? хорицата бяха някакви много изтрещели и супер забавни. Направо не ми се иска да порастна (повече :)) ! Сигурно има снимки и филмчета на сме??ните ни мутри, ама…. айде, няма нужда !

Странно обаче: има??е една девойка от Карлово. Оказа се, че имаме обща позната в лицето на Лили - едно страхотно човече, с което се запознахме във влака. Завъди се приятелство, което ме радва??е адски много. Не знам защо обаче (или пък знам?) се държах като пълен глупак и, след като тя замина за Франция, не и писах. Когато го направих няколко месеца по-късно, вече бе??е късно. Не получих отговор. Няма??е как и SMSи да и пращам, тъй като GSM операторът и праве??е проблем. Снощи, малко след като се прибрах (т.е късничко), опитах отново. Телефонът работи - иззвъня. Пратих и SMS, но, уви, отново без отговор… А ужасно ми се иска да оправя нещата. Много се ядосвам, като съм толкова прост…

Popularity: 9% [?]

Някак трудничко бе??е ставането след фирменото "освинване" в петък вечер в Казанлък. Снимков и видео-материал - пак много. Свириха Чавдарови. Подаръци по обед, разходка и кафета следобед и Бъдни вечер със семейството. Сестрата купила на на??ите наргиле. Замалко да разваля изненадата. ??деята е страхотна, особено ако им подейства като лула на мира, че… празниците не намалиха децибелите из къщи. Аз пък получих webcam, който още не знам дали ще тръгне под Linux, но под Windows (при това без минали тестове в Microsoft драйвери) се държи доста прилично при 2.5 lux.

Както и да е де… Разбрах коя е тази песничка, която ме радва супер-дупер много - The Doobie Brothers - "Long Train Running". По повод (макар и преди него), събудих се в 7, за да хвана влака в 8:20, а и в промеждутъка да направя едно мноооого сутри??ни кафета с Емили. Пообменихме подаръци и скокнах във влака. Мразя да пътувах сам. Ужасно дълго, ужасно тъпо, ужасно скучно и…. Всъщност, при последното подобно пътуване, дадох 120 лв. за walkman, кажи-речи веднага щом пристигнах в София. Looooooooong Train Running… Пак ме налегнаха тежки, сдухващи мисли… отново се вбесявах на едни и същи хора… които пак не трябва??е да щъкат из главата ми, но едно изтананикване на обща песничка ги връща обратно…

Минаваме прелеза, който едва оня ден бях преминал, но не по релсите. Пресичаме пътя, по който миналата седмица драпахме с Punto-то. Някакви пусти заснежени поля: само животински стъпки започващи от големия ми прозорец и свър??ващи в безкрайност… или обратно; вагони излезли от релсите… или обратно; порутена барака и напъхана в нея също толкова вехта Жигула, а до нея и надпис: "Не влизай - църква !"; друг прелез в пустоща и строен ръководител-прелез. Дядка и количка с напитки се качват от другата страна на влака. Скандал между началник-влак и оператор-количка. Последният бил нелегален. Летаргия. Трансформация от пътник-влак към пътник-трамвай. Хладилникът и леглото. Т’фа е…

Popularity: 9% [?]

(баси, колко рядко блогвам напоследък…)

Лудницата край мен не спира. Може би около финансови притеснения (каквито на теория не би трябвало да имам). Напрегнато ми е. Затова пътуването през изминалия уийкенд ми дойде много добре. Народа от софийския офис отлетяхме към Копривщица. ??зключение направи само новия ни колега - Левент, на когото ангажиментите в екс-МЕ??-то не простиха.

Пътуването си бе??е екстремно - две коли народ, а ние и в двете посоки се настанихме в измъченото Fiat Punto - с изтъркани летни гуми, проблеми със спирачките и кофти чистачки. Не му бе??е до сняг, но въпреки това валя обилно. Веско обаче показа класс и се справя??е с поднасянията (макар по негови думи ръцете му да са треперели на слизане). Бе??е си екстремно, че и забавно. Праве??е впечатление, че всякакви снегорини и опесъчителни ма??ини бяха излязли отрано. Евалата.

България е особено хубава през зимата, когато снегът скрива всякаква мръсотия и всичко изглежда някак по-чисто. Въображението и спомените ми от часовете по история връщаха времето назад и прерисуваха видяното. Чудя се как пътя, който ние изминахме за близо три часа, е взиман преди примерно 200 години. ?? въобще защо точно там е създадено селото.

Пристигнахме към 11. Бе??е натрупало и се опитахме да се направим на снежни човеци. Зимата там е мека и студът не се усеща. Заседнахме в кафето на домакините ни (Веско и Кирчо поизостанаха да въртят гуми на площада пред усмихнатите погледи на куките). Уютно местенце. Стоплихме се и ни заведоха до къщата ни. Състои се от 4 стаи, кухня, двор с малка беседка, а скоро и барбекю. Всичко е в типичния за месността стил (макар къщата да е събаряна и строена на ново). Мебелировката и облицовката по стаите е изцяло дървена със съответните орнаменти. Хареса ми, че наистина е помислено за всичко - във всяка стая телевизор с кабелна, зареден хладилник, ??ирока баня (със полагащите се сапунчета и ??ампоанчета), достатъчно одела, невероятно отопление, удобни легла, комплект ча??и… Просто търсих нещо, за което да се хвана, но се оказа, че няма такова. Всичко си струва паричките до последната стотинка. Доколкото разбрах, сумата от 40 лв. на стая за една нощувка отива за поддръжка, доколкото всичко се отоплява на ток и печките стоят слабо включени през цялото време, за да не замръзват тръбите и да не се изстудяват стените. А посетители има обикновено само в събота и понякога в петък. Явно основният поминък на семейството е друг. ??нтересното е, че стаи се дават на хотелски начала, но само на приятели или приятели на приятели. ??наче никакъв ??анс. Хората са си изпатили - хванали някакви наематели в момента, в който товарили телевизорите в колата. Хорската простотия граничи само с безкрайност…

Следобеда прекарахме в обикаляне по улиците, посещения по къщите на този или онзи, църквата, мемориалите… Стра??но спокойно. А като компания все едно бяхме заедно от години. Въобще стра??но приятно ! Намерихме си и кръчме, в което да похапнем. Кухнята бе??е екзотична, дори и за традиционна българска. Тъпо, че не бяха си мили скарата сигурно от години, но… Позабавлявахме се. Гъбите в масло обаче бяха невероятни… Остатъка до вечерта премина в сън, карти, снежни човеци и… въобще кой каквото намери.

Последва друго кръчме, друга кухня, други цени, предсказанията на Ванчето, стра??но много усмивки, лиготии… чак ми стана неудобно от останалите в заведението за глупостите, които им се налага??е да слу??ат. Поне се реван??ирахме със сметка… Коремът ме заболя нещо - не хареса картофите с майонеза. До дискотеката ми мина. Противно на очакванията ми, не бе??е просто кръчма с някой селски бек нарочен за DJ, а наистина избарано местенце с тъкмо два пилона (на единия от които не простихме). Е, не липсваха и месните турбо-селяци с готина блузка и анцуг, на които лентите стояха като на??ивки - колкото повече лентички, толкова по-турбо. Музиката бе??е разнородна (рок, чалга, черно, техно,…), а и на мен не ми пука??е особено каква е (щом съм танцувал на Impulsi - "So keres"), въпреки че за тия два дни капка алкохол не близнах. Прибрахме се около 03:30 и аз просто умрях…

… до към 11, когато някакъв ло?? човек (въобще, хич, изобщо нямам предвид Веско) ме събуди. Снегът бе??е стигнал около половин метър, но Васко (домакинът ни) се бе??е погрижил през нощта да поразчисти двора, пътечките и дори едната кола (явно не е успял да намери Punto-то под снега). Кафета, цигари, поредна битка със сняг, стягане на багаж и… за износ към София. Някакви ма??ини отново се бяха постарали и побързахме преди да бе натрупало пак след тях. Това не ни спаси от няколкото поднасяния по завоите. Лили (??ефката) се опита да пробие ламарините на пода с токчета от страх, докато с Драо само дето не танцувахме на задната седалка. Fun ! Не си намерихме вериги, но минахме и без тях.

Акустирахме едва в пица Виктория в Младост. Спагетите Чочара са страхотни там. ?? такам… Honey, I’m hoooooome !

Като цяло, бяхме по-зле от япончета - 4 фотоапарата и документирахме всичко възможно и невъзможно. Общо над 1Gb снимки и филмчета, по-голямата част от които ще останат цензурирани. Малка част от другите съм оставил тук… ??… да…

P.S. Ако наистина се появя танцуващ на пилон по bTV (доколкото в дискотеката има??е някакъв екип), това не съм аз !

Popularity: 8% [?]