Мнозина мои екзалтирани фенове ме питат къде се загубих този уийкенд и защо спрях да пиша за нещата от живота и отвъд него, при все че добре бях почнал преди това. Държа да се оправдая със събирането материал на нови преактуални теми, с които да завладея Интернет пространството и да разоря Google и клиентите на тяхната рекламна система.
Но кого ли залъгвам - всичко е документирано, а и нови материали се появяват. Вечерта на събота се занесох у Виктор, за да причакаме останалите нови попълнения и да отлетим с Опела му към Кралев дол. Преоткрихме съдържанието на думата “компресия” изпреварвайки пернишките голфаджии, които служат като указателни табели за пътя от София до родината им. Багера, който беше забравил в София ключовете за вилата, се опита да ни догони с Опел Вектра ‘88 (уточнението е на Домакина), на който преди една седмица му се е откачил задния мост от…. изгнили ламарини, но ние не се дадохме и под моето вещо ръководство отпрашихме толкова напред в Кралев дол, че… се изгубихме. Докато куче излязло от двора си ни правеше компания по черните пътища и ухажваше Белия лебед (да се чете “Опела”), успяхме да аварираме. Слабите ми познания по автомобилна техника позволиха да запомня, че нещо не е наред в акумулатора или в новичкия алтернатор. Докарахме я до началото на селото, където главният готвач Тодор-Кебапчето слезе на моторчето си въоръжен с мултицед, за да установим, че не е ясно къде е проблемът. Гарирахме колата в близост до част от тази 3/4 част от населението на Кралев дол, дето неофициално са роднини на Виктор.
Качихме се (вилата май се пада в най-високата точка). Междувременно манифактурата беше започнала да набира мошност: кебапчета и наденички цвърчаха на скарата, нарязани картофи се редуваха във фритюрника. Някои от нас организираха въоръжено нападнение върху продуктите за салатата, а други от мен се изживяваха като project manager, дегустатор, летописец и най-вече тарикат. Това не ме отърва от разходката със Шкодата на Багер (наричан още Бейджър) за вода, каквато беше кът на тая височина. Но това също документирахме, въпреки че аз все още бях грубо лишен от М-Тел от документационния си уред (да се чете телефона). На връщане карах Шкода! Акумулаторът и падна. Две на нула за мен! След като седнахме край софрата, някои от присъстващите се опитаха да превърнат Виктор още по-печен тип, като го заляха със сос от печени чушки, а после го осолиха. За съжалние, Вичо отказа да се метне на скарата… а бяхме приготвили чудесни подправки за барбекю! Набарахме картите и с три от новите попълнения спретнахме няколко игри на белот. По едно време мина тумба селски бекове, които решиха да се правят на интересни и от притвореното табло на улицата изключиха тока в къщата. Докато Бейджър и Тошо ги гониха, ние включихме тока и продължихме с картите. Стефанаки пък чакаше въоръжен селянията да се върне, за да ги метне на скарата. Готвачът ни пък използва намалението и незабелязано се пропи. За това, а и покрай подвига му с туземците, тук, сега и най-тържествено го посвещавам в рицар на алкохолната слава - Сър Тош О’Кебап! Последният цяла вечер бе окупирал стълбицата на победителите и пръскаше населението на поляната с бира и вода. Аз май го отнесох най-сериозно и се наложи цяла нощ голото ми шкембе да демонстрира достойнствата си, докато дрехите ми правиха компания на озряващата лоза. Багера (който не обича да г споменават с пълен член) пък се вживя в ролята на душ и вече имам своята най-сексапилна си снимка правена някога.
След като поометохме основната част от манджата, повечето окупираха леглата. Да не повярва човек, че и баш-алкохоликът на вечерта също изтощи батериите. За последното не съм сигурен, всъщност - жена му ще каже. (Още ?) Няколко души обаче останахме будни през нощтта и обсъдиждахме всевъзможни въпроси. Даже започнах да лансирам идеите си за реорганизация на обществото в нов строй - теория, която някой ден (или нощ) обезателно ще споделя тук. Разбудилият се Багера (пиша го така, за да не му липсва членът :)) тръгна да разчиства. Докато измиваше масата с маркуча, аз симулирах препикаване на столчето на Мария. Ококореният и поглед може да се види на снимките.
Като цяло вечерта мина под знака на много лиготии, забавни моменти, изцепки и тем подобни. Хубавото е, че този път липсваха дразнители в компанията и, смятам, се бяхме събрали все готини хорица (Аз най-вече! Шегувам се. :-P). Недоспалата част от населението се изнизахме необичайно рано сутринта (в около 10:30), тъй като се оказа, че има маршрутки на всеки половин час за София. В марширутката на три пъти заспивах и вероятно акумулаторът и така и не падна. Нищо - две на едно за мен!
Гледам в момента касовата бележка от Billa, с която Багера (онзи с непълния член :)) ме сдоби - 190 лв. без зеленчуците. В това число 15 двулитровки Загорка, Каменица и Шуменско, бутилка Флирт и бутилка Собиески, около 10 кг котлети и наденица, половин килограм сирене, четири хляба, лютеници, промишлени количества Tang, Frutty и безалкохолни, кутия 3-в-1, чипсове и солети… пластмасови чаши. За следващия път - пластмасови прибори… и басейн!
P.S.: Не знам с какъв камион са тътрили всичко това, честно…
Доволен съм някакси от себе си. Доволен съм, защото виждам, че ентусиазмът ми води до реални резултати. Скалъпих в края на миналата седмица програмата на курса по програмиране, който ще водя от средата на август до средата на септември в Казанлък. Получих няколко добри съвета и от Стефан Добрев, който е по-опитен от мен в подобен род дейности. Още повече, че си заслужи да го тормозя да вземе даже участие като "гост-вокал", защото същият ми помогна и да се свържа с българския офис на Microsoft и за по-малко от ден да се сдобия с тъкмо пет броя “Ready to Launch” пакети (Microsoft Visual Studio .NET 2005 Standard Edition, MSDN за него и Microsoft SQL Server 2005 Standard Edition) предназначени за по-активните участници в курса. Комплименти! Не толкова отзивчиви бяха от PowerPartner, които просто заявиха, че продуктите на CodeGear (да се разбира Borland) за учебни цели не са безплатни, а просто са значително по-евтини (но не досататъчно и за българския ученик, естествено). Даже и не споменаха за съществуването на безплатните Turbo Editions. Запитването ми за оригинални дискове с тях, които най-малкото ще им направят реклама, досега е без отговор. Но май следващия път ще пиша направо на CodeGear. Но да са живи и здрави и те.
Не толкова розово стоят нещата обаче с конкурса, който провеждаме тази година. Повечето участници се оказаха повече от несериозни и само един предаде решение на конкурсната задача, което предстои да оценим. До няколко дни, надявам се, още едно момиче ще предаде извън регламента на конкурса, за да оценим нивото и. Любопитно е да се отбележи, че предалото решение момче, е единственият човек, подал анкета за участие в курса по програмиране, което си е някакъв показател.
Иначе сме замислили страшно разширение на академичната ни програма, като, дай Боже, резултатите ще се видят до няколко седмици. Поставили сме си много амбициозни цели и… ако не друго, ще ни запомнят с хубаво. Покрай това обаче се наложиха промени по сайта на курса и въобще преименувах цялата работа… и вече, както се забелязва е http://acad.david.bg/, за да отбележи грандиозността на замисленото. Та, както казах, доволен съм… че ентусиазмът ми среща разбиране и води до реални резултати. Супер!
Не знам дали съм споменавал, но мразя да минавам през ПЛЕСИО. Ужасен магазин - влизам и няма начин да не си харесам нещо. Вчера например, тъкмо се бях въоръжил със заплатата си и нахълтах, за да си взема USB Led Light, какъвто бях харесал в Апартамента преди няколко седмици. И то защото преди няколко дни ми изгоря лампичката, която и без това ползвах от дъжд на вятър… и просто реших да бъда по-екстравагантен. Е, не взех точно това, но разновидност, в която лампичката може да работи и с адаптер. Лошо направих обаче, че преди това минах през щанда, където продават различна компютърна периферия и зарибени чаркалъци за домашния любимец. Наумил съм си да разкарам desktop машината си, която, не стига че загрява неимоверно стаята ми през лятото, ами ми шуми на главата по цели нощи. За целта обаче трябва да я освободя от няколкото задължения, които изпълнява… или най-малкото да преглътна липсата им:
Файлов сървър за дома. Машинката ми разполага с един 80 Gb Western Digital, който вярно служи на Mantra дълги години, и още един 120 Gb IBM Deskstar, който преди време купих от Велин (умишлено правя връзка към тази страница, защото просто няма друга, а за да се замисли върху присъствието си в Интернет );
HTTP Proxy сървър за емисиите на BgIT.net. Бих се израдвал на всеки благодетел, който може да предостави HTTP Proxy сървър на читаво място в българския peering и с излишна международна свързаност, за да не разчитат потребителите на сайта на домашния ми Интернет през BOL.BG;
BOINC хост - нещо, с което едновременно оплътнявам процесорното му време и задоволявам нуждата си да бъда полезен без да си давам много зор;
Докато за второто решението не зависи толкова от мен, а последното може да се уреди, където и да стои тази машина в последствие, първото ще е малко трудно. Харесах си там RaidSonic Icy Box IB 351U-B (трудничко намерих официалната страница) и след уверенията на персонала, че ще работи, си го взех с идеята да сложа 120 Gb си диск в него и, при нужда, да го свързвам към лаптопа си. За съжаление преди време, когато на мястото на 80 Gb Western Digital стоя един 40 Gb Quantum, реших че именно Deskstar трябва да е основният ми хард диск и преназначаването му означаваше смяна на ролите на двата диска, респективно реорганизация на данните и най-вече преинсталиране на Windows… Та тръгнах снощи да прехвърлям данните между дисковете и, след като разкарах по-голямата част от тези на 120 Gb диск (за всеки случай) и започнах преинсталацията на 80 Gb, доволно слобих чарковете на Icy Box, сложих добрия стар Deskstar вътре, включих го в лаптопа, Windows XP доволно каза, че е намерил хард-диск, removable media, тинтири-минтири… инсталира, настрои, а аз доволно потрих ръце. Само дето дяловете от диска така и не се появиха. Останах си с триенето на ръцете - оказа се, че дискът съществува в Device Manager, но учудващо не и в Disk Management. Веднага обвиних неинсталирания драйвер за “Mass Storage Controller”. Порових из Интернет, за да установя къде и как да пипна груповите политики, така че Windows да търси драйвери в Windows Update. Обнових драйвера, а устройството било “Texas Instruments PCIxx12 Integrated FlashMedia Controller”. Обнових и проблемния “PCI Communication Device”, който пък се оказа “Agere Systems HDA Modem”. С диска никакъв напредък… Уплаших се, че съм го изгорил. Върнах го и.. нищо подобно - пее та дрънка (последното буквално). Цялото упражнение продължи до 04:30 сутринта с всичките перипетии около това (и междувременно обновленията по прясната инсталация на Windows XP на desktop машината). Никакъв успех и заспах.
Днес се занесох с лаптопа си, с диска и с Icy Box в ПЛЕСИО, за да ми кажат къде бъркам. Служителите се оказаха много разбрани хорица и, след като пробвахме и друг модел на Icy Box - IB-360U-R-RL, заключиха следното: Size does matter ! Случвало се е по-големи дискове да изгарят в такава кутия. Слага Богу, моят случай не е такъв. Проблемът се оказа, че Deskstar е относително стар диск, който харчи значително повече ток и захранването се оказва недостатъчно за него. Вярно е, че развърта плочите “като совалка”, но чак пък толкова, че адаптерът да не може да смогне… Хорицата обаче проявиха разбиране и без дори да ги попитам, ми предложиха да ми върнат парите. Съгласих се и така… останах само с лампичката.
Харесах си обаче алтернатива на desktop машината, макар да наложи повторно купуване на устройство като Icy Box и уреждане с друг хард диск. Алтернативата е Linksys NSLU2 - миниатюрно устройство за по-малко от $100 (с ДДС според сайта на Комел Софт), което превръща USB хард диск или USB Flash във файлов сървър. Базирано е на Linux върху ARM-съвместимите процесори на Intel - XScale. Хубавото е, че на това животинче може да се инсталира напълно специален, но напълно функционален, Debian.. и всъщност Gentoo, OpenWRT и още няколко Linux дистрибуцийки, благодарение на които това може да се превърне в многофункционален домашен сървър за елементарни нужди. Повече информация има в сайта на NSLU2-Linux проекта. Впечатления на натурален български има и в sharenkoto.org.
Гледам и не вярвам на ушите си! Модераторката на днешната дискусия в IDG на тема “Докъде се простира цензурата в Интернет?” - Мария Малцева декларира в своя анализ подкрепата си за цензурата в Интернет. Даже ще си позволя точен цитат:
Днешната дискусия, с всички заяждания и невъздържани реплики, за мен показа отговора на поставения най-отгоре въпрос [Да бъде или да не бъде - цензурата] – да, цензура си трябва.
Само на мен ли ми се струва, колкото парадоксално, толкова и притеснително човек, смятащ себе си за журналист и представляващ по принцип уважавана медия като IDG, да се обяви в защита на цензура, била тя и в Интернет? Да, злобни езици в дискусията имаше и възспирането им не е ли обект на модерация, а не на цензура? Не бърка ли въпросната журналистка неспособността си (не отричам възможността проблемът да е технически) да модерира една дискусия с нуждата от цензура? Ами елементарно е: като не може да си свърши работата, да намерят друг! За да ковне още един пирон в имиджа си, журналистката оправдава своята неспособност да се справи като изразява съгласие с (няколко зрънца от) долнопробна статия на ограничени свой колега Зюмбюлев (най-известното средище на местни пияници в Стамболийски носи неговото име… ей така, междудругото).
В писанието си авторката даже пропусна да отбележи (не)съгласието си с аргументите на едната или на другата страна, нито пък даде преценката си за тяхната убедителност. Тя даже не си зададе въпроса, ако хората са толкова озлобени към самозванеца-специалист Явор Колев, дали всъщност наистина не си го е заслужил? И, ако представляваната от него институция си е навлякла гнева на толкова много хора, че не може да намери един в своя защита, дали няма нещо сбъркано в подхода и? Дали реално тази институция служи на обществово, ако то категорично не я одобрява работата и? А в тази дискусия лицето Явор Колев дали въобще каза нещо, което да бъде убедително в защита на тази работа?!
Ще ми се по някакъв начин IDG да се дистанцират от подобни изказвания на свои журналисти, за да не подкопават името на тяхната медия… но на дали.
Пресцентърът на МВР днес оповести подписването на споразумение за сътрудничество между Министерството на вътрешните работи и Съюза на българските писатели. За съжаление, новината за това в News.bg (”МВР си поръча писатели” ?!?!) обаче бе много бързо (това е заговор!) изместена от завръщането на медицинските ни сестри и двамата лекари от Либия. А кой друг, ако Съюзът на българските писатели, ще ни помогне да разберем инак противоречиви действия на родното министерство? Къде другаде, ако не в "Пламък", "Словото днес" и "Новият пулс", "нелекият труд на служителите на МВР" да получи така нужното му адекватно отразяване и заслужена почит?! Как иначе, ако не чрез това споразумение, работата на Румен Петков да получи своята безпристрастна оценка?! Тъкмо на място и на време!
Е, в последното изречение няма капчица сарказъм. Защо ли такова споразумение идва точно след седмица, в която българската блогосфера успя да даде толкова голяма гласност на изпълненията на изпълнителната ни власт. След като Министерството на вътрешните ни работи установи абсолютната си неспособност да интерпретира приемливо своята гледна точка, защо пък да не си намери някой професионалист, който да му свърши тази работа? Така и така умря циганката, дето ги хвалеше. Nice try! Try again later!
Няколко неща обаче правят впечатление? Едното е, че е ясно какво писателите ще дадат на МВР. А какво МВР ще даде на писателите? И всъщност… Румен Петков и Николай Петев били подписали споразумение, но нещо останалите писатели ми се губят в цялата картинка.
Ще си позволя няколко цитата: в съобщението на министерската прес-служба се казва, че с това споразумение "възстановяваме една хубава и позабравена традиция, която е в служба на обществото". Ама, разбира се! Не трябва да забравяме, че "Народната милиция е единствена опора на народната власт."! Ето какво пише и в Wikipedia за позабравените традиции:
През социализма членството в СБП водеше до редица привилегии, като често партийните интереси надделяваха над качеството на литературните трудове, за които някои писатели биваха избрани за членове.
Ще си позволя да отбележа, че не случайно Съюзът на българските писатели има и своята алтернатива в лицето на Сдружението на българските писатели, което явно е решило да не влачи със себе си комунистическа слава.
Разгеле! След няма и половин час на Софийското летище се очаква да пристигне френски президентски самолет, на борда на който сънародничките ни пътуват в компанията на съпругата на френския президент и европейския комисар Бенита Фереро-Валднер. Веднага след това се очаква те да придружат президента ни до неговата резиденция в Бояна, да им бъдат направени съответните медицински изследвания. От там нататък… не е ясно. Да ни е честито.
С това една черна страница в историята на българската външна политика бе затворена. Несъмненено обаче предстои включването на последните и редове в кампаниите на предстоящите избори. В абсурдната тройна коалиция ще се избият кой да обере овациите за… всъщност осем годишната агония. Това, което Президентът пропусна да отбележи в незабавното си слово е, че обвинените в умишлено заразяване със СПИН на 420 деца медицински сестри се прибират в България с доживотни присъди и с по един голям етикет “Виновен”. Вярно, предстрои помилване, което просто ще добави думичката “помилван” към етикетчетата им. Съмнявам се и че външния ни министър ще припомни собствените си думи, че изплащането на каквито и да било компенсации на либийските семейства би означавало да признаем вината на медиците си. Да разбирам ли, че я признахме? Не успяхме да преборим зависимостта на независимото либийско правораздаване, а бяхме най-умело (из)рекетирани. Осигурихме благоденствието на семействата на заразените либийски деца - същите онези пряко отговорни за съсипването на живота на шест български семейства. Тепърва петте български медицински сестри трябва да градят вече съсипания си живот, защото до месец ще бъдат вече забравени.
Загубихме обаче нещо - една кауза, около която българското общество се обединяваше. Лентичките “Не сте сами” ще изчезнат от витрините и сайтовете, ще заглъхне и медийния тръбеж по казуса… и ще остане едно кофти чувство, че въпреки всичко тази битка остана загубена…
P.S.: Нещо, което винаги пропускам. Бившият палестинският лекар Ашраф от известно време насам с българско гражданство. Фантазията ми е твърде ограничена, за да си представя за какво нехайството сред сънародниците му става въпрос, след като се е отказал от тях. P.P.S.: Час след пристигането им, медиците бяха помилвани от Президента. Указът бил прочетен от външния министър Ивайло Калфин. Из блогосферата вече се появиха спекулации, че това не е станало предварително, тъй като адвокати на медиците са имали намерение да съдят държавата за осемте години прекарани в затвора и помилването е изчаквало постигане на споразумение. Последното включвало, както самото помилване, така и 200 хил.лв. за възстановяване. Доколкото това е вярно, предстои да се разбере. P.P.P.S.: Пак съм аз! Deutsche Welle прокарват доста интересната идея, че парите за обезщетения на либийските семейства всъщност идват от либийска страна, като целта е вината пред либийския народ все пак да поемат българ(к)ите. Сега обаче въобще няма да се учудя, ако тези пари си ги прибере управлението на Джамахирията… Хитро, а?:)
Само кратко наблюдение… Счу се само, че AdSense for Content вече работи на български и куцо, кьораво и сакато (и аз даже) наслага AdSense реклами по сайтовете си. Добре, за мен е разбираемо, но за големи български сайтове, които по правило би следвало да разчитат на местна реклама, тръгнаха да експериментират с услугата на Google. Между тях са News.bg, DNES.BG, ZaZz.bg, Sladur.BG… Изглежда българският рекламен пазар в Интернет не дава задоволяващи приходи. Друг е въпросът при толкова динамично променящи се сайтове, като тези, колко свързани със съдържанието са рекламите, които Google подават. Отделно, че в Google AdSense в момента има дефицит на българска реклама, което го прави доста недоходоносен.
Електорат, бате, електорат! На следното нещо попаднах в новорегистриралия се в българските емисии блог - “Public Image“. Чудя се какви са шансовете това да е постановка и и какви са толкова кухо парче реално да съществува… и гласа и на избори да тежи също колкото моя…
“Призраци в мрежата” е заглавието на публикацията в “Капитал” посветено на случилото се с Мишел Бозгунов и реакцията на блогосферата. Статията вероятно щеше да бъде много по-пълна, ако имаше някаква по-съществена реакция или обосновка от страна на Органите привикали блогъра преди седмица. Такава обаче няма и то по съвсем обясними причини. Имено затова смятам, че това е една от най-обективните статии, които някоя медия си е позволила да публикува по темата и определено се струваше да и се задели една публикация в този блог…
Е… не отричам, че и други медии се опитаха да отразят впечатленията на управниците ни.. като “24 часа” например…
Има случаи, в които си мисля… а има и такива, в които - не. Понякога седя, а друг път - не. Е, става въпрос за един такъв случай, в който правих и двете - нагъвам си люти пилешки бонфиленца в Sofia City Center и си мисля за войната между KFC и McDonald’s. И се чудя кое си е по-малкото зло от двете. Премлясквам и си мисля, че съм взел правилното решение. А и работят с Pepsi, а не с Coca-cola. И се сещам за другата тяхна епична битка, за агресивните им медийни кампании, за забавните антиреклами посветени на конкуренцията преди да ги забранят… Сещам се за хора, които консумират Pepsi, само и само да не пият Coca-cola; които ядат в KFC, само защото храната в McDonald’s била буклук… Ами аз ако съм един милиардер, който иска да спечели много повече от това, което вече има, дали не мога две конкурентни компании и така печеля и от двата противникови лагера?! Съмнявам се да няма механизъм, по който това да стане…
Тряс! Всъщност възможно ли е печалбите и на Pepsi, и на Coca-cola в крайна сметка да отиват при едни и същи хора? Ами тези на KFC и McDonald’s?! Жмуцаш яко всякакви McЛайна с идеята, че спасяваш горките пилета-акселерати в птицекомбинатите снабдяващи KFC, а в крайна сметка буташ пари на същите люде!
Тряс втори път! Говорим за многопартийна система, за обръчи от фирми около отделни хора или партии… А какво прави следната картинка невъзможна: Волен Сидеров отива на разходка с Ахмед Доган в новопридобитата партийна гора на ДПС, за да огледат терен за евентуален общ строеж, докато лидерите на останалите партии хвърлят чоп за разпределението на кметските позици по региони? Всъщност нищо. Какво, ако всичко това е един добре режисиран театър, който дава спокойствие на хората, че следващия път ще направят по-добрия избор? Един театър, който убеждавайки масите, че поставя нова пиеса, като периодично сменя актьорите си? Актьори, на които не им пука за ролята, която са изиграли, след като представлението свърши. Какво, ако сценарият и режисурата е на една и съща група хора, чиято цел е да укроти масите давайки им измислена алтернатива?!
А знам, че нещата до голяма степен стоят точно така и ми е едно дискомфортно на инак удобния стол, на който седя…
P.S.: Готино четиво кажи-речи по темата - Виктор Пелевин - “Generation П” (връзка тук).
(Още ?) Няколко души обаче останахме будни през нощтта и обсъдиждахме всевъзможни въпроси. Даже започнах да лансирам идеите си за реорганизация на обществото в нов строй - теория, която някой ден (или нощ) обезателно ще споделя тук. Разбудилият се Багера (пиша го така, за да не му липсва членът :)) тръгна да разчиства. Докато измиваше масата с маркуча, аз симулирах препикаване на столчето на Мария. Ококореният и поглед може да се види на снимките. 
