Valery's Mlog

И отново се събудих по никое време. Спрях компютъра и легнах отново. Заспах. Субудих се отново след около час, но не можах да се унеса отново. Излежвах се и се радвах на тишината. Поне в тази част на Стамболийски коли много-много не минават, а през стените на кооперацията не се чуват съседите. Най-много някой в двора да се провикне. Станах, оправих стаята и се измих. Плескам се с някакво кремче на Avon против тъмни кръгове под очите. Ицаци ми го препоръча и уреди – дано помогне, че с моя ритъм на живот… Закусах.

Очакваха се гости и в апартамента (особено в кухнята) цареше известна суматоха. Напук на нея обаче с Мимс ту паразитствахме на дивана, ту киснахме пред компютъра. Беше се отказала да ходи на кастинга – лошо момиче, лошо. Щеше да им събере погледите. А аз щях да се хваля, че я познавам и да припечелвам някой друг лев от автографите и. Сега заради нея, ще мръ ф мизерийъ. Предната вечер наистина си легнах късно (постягах компютъра – марков Compaq) и направо не знаех как ще преживея деня. Не исках да губя обаче малкото оставащо време там в сън и се държах на крака. Около масата по обед се събрахме наистина доста хорица и се натъпках като прасенце – и лазанята, и сладкиша след нея бяха много добри – поздравления !

Винаги съм се чудил как може уж разумни хора като Драо (хаха!) и Веско да ми се връзват на акъла. Подхвърлих им идеята на връщане от Казанлък, вместо по подбалканския път, да минат по магистралата, като се отбият в Стамболийски да се видим (аз така или иначе щях да пътувам с влака, защото Suzuki-то е двуместно). Към 16:30 ги причакахме на читалището. Мимс и Ива им се зарадваха, особено на Драо, който почти им беше станал легендарен. Пообиколихме малко, докато намерим прилично и хладно място да седнем. Тоав място, всъщност се оказа Флирта – заведенийце с учудващо бърз персонал – просто мечта. Отново демонстрирахме простотиите си – слава Богу, Драо този път не го беше срам, та и двамата бяхме във вихъра си.

Таня ме изпрати усмихната, когато отидох да си взема багажа. Това (както се потвърди по-късно) означава, че учудващо съм направил добро впечатление. Всъщност не е толкова учудващо – всякакви родители винаги са ми се кефили. Цялата банда си ме изпрати на гарата – да се почувства човек като звезда. Трябваше да викнат и още някой, че съвсем да ми се вдигне самочувствието – и автографи щях да зараздавам. Във влака пък учудващо ми кликна Драго (не Драо, ами Драго !). Исках първо да седна и тогава щях да му звънна. За мое учудване го срещнах, докато прекосявах влака – бил на семинар в Пловдив. Нормално доста бих се втрещил като го видя с тази коса, но бях предупреден, че се е остригал. А във вагона, в който беше седнал той, засякох друг образ – Сту. Тоя човек сигурно от година не го бях засичал. Всъщност е от първите люде, с които се запознах при настаняването си в Студентски град, а с компанията, която бяхме тогава, са свързани едни от най-откачените ми спомени тук. Помня и как се запознахме точно – първата ми сутрин в тази стая, събуждам се рано – всички спят. Някой леко почуква на врата и не чака отговор – директно нахълтва – висок, дългокос, ухилен до уши и изревава “Wazzaaaaaaaaaaaap?!”. Макар и доста учуден и без да го познавам отговарям по същия начин, докато се събудят останалите и допренесат за ранното огласяне на етажа… “Блаженни годиниии, рок-ен’-ролът беше ощеее млад…”

За вече близо четирите години пътуване до София, никога не бях слизал другаде, освен на Централна гара. Хареса ми обаче идеята на Драго да се свлечем още на Подуяне и да повървим до 280. Поговорихме за приятелите – за тези, които си струват, и тези, които разочароват… и за жени, естествено – за връзките, за зарибявките, за нуждите…. Ей такива ми ти работи. Първата ми работа, като се прибрах, беше да опитам да си включа компютъра – с повече въртене на кабели, някак запали – чудничко ! Нямаше нет. Един телефон и го оправихме. Други пък нямали мрежа (как са ме усетили, че съм се прибрал ?!), но всъщност забравили да си сложат WINS, а и при тях “нямам мрежа = нямам Интернет”. Последното вече не ме вълнува. Останалото беше лаф и прехвърляне на снимките от Стамболийски. След известно допитване, може да сложа някоя друга нейде. Ех, суета…

Сънчо чака…

Popularity: 6% [?]

Уви, отново се събудих рано сутринта. Биологичният ми часовник не беше в синхрон с настроението, повъртях се и станах. Оправих си леглото и всичко наоколо. За награда от Таня (родителското тяло) получих кафе и вафлички, докато чакам Мимс и Ивето да станат. Времето до обед изкарахме щъкайки из апартамента, в чатене, в музика, телевизия и лафче.

Пловдив се оказа само на 20 мин. и 70 ст. път от Стамболийски . Отдавна не бях стъпвал там (може би от март-април миналата година)… Прогресивно губя всякакъв ентусиазъм по този град. Айде, красиви жени под път и над път… но тоя под краката (в случая по централната пешеходна улица) бе разглобен, за да могат да сложат мраморни плочи (страшно глупава идея – искам да видя пируетите в кишаво време там). Освен това, нечовешка липса на дървета по голяма част от улиците, което превръща жегата в пещ, а на мен малко ми трябва да плувна. Спасяващо се оказа едно заведение за пица с климатик, а после и метъл/рок бирарийката Shadows, чието дворче беше скрито под развихряща се лоза. Преди това пък бяхме на кино. Sin City (2005) беше страхотен филм (soundtrack-ът беше железен със сигурност ), макар че Мимс не беше особено въодушевена. Дължа го на грозния навик на Quentin Tarantino (в случая доста преизявил се като гост-режисьор) да бъде интересн и досаден едновременно. Иначе идеята с оплетената хронология винаги ми е харесвала.

По пътя наобратно вече бяхме изтощени. Това не попречи да по-късно минем през денонощен магазин и да заредим с бира. Седнахме в градинките до Флирт (май там седнахме ) и си подпорквахме упорито побъбряйки за хората, самовнушението, предубеждението, заблудата, завистта… Преместихме се и по катерушките край читалището (където пребивавахме предната вечер). Нащракахме се едно хубаво с фотоапарата и се прибрахме. Преди да си легна, подхванах компютъра – нищо особено като конфигурация, но плачещ за преинсталация – Windows XP инсталирано върху FAT32 дял. Нямах възможност да преинсталирам, така че настроих виртуалната памет, спрях излишните услуги, зачистих и дефрагментирах диска. Ако ходя пак някой път, ще постегна машинката, обещал съм ! . Благодарение на това обаче, легнах към 3…

Popularity: 8% [?]

Ще изпреваря малко публикацията си за тези няколко дни, за да изходя възмущението си от някои… които наричат себе си “хора”… и това докато все още ме държи, защото наистина не мисля, че си заслужават, нито вниманието, нито мислите…

На първо място, как може да използваш определения като “пача” или “курва” по отношение на хора, които ни най-малко не познаваш ?! Освен, че е демонстрация на селска простащина (и то защото подобен израз бих приписал по-скоро на дядо си, когато псува магарето си), ами и на абсолютна неспособност да намериш обидно твърдение, което да подкрепиш със смислени аргументи.

На второ място, с какви очи можеш да отправяш упреци и заядливи намеци за неща (даже не казвам “грешки”), които сам вършиш ? Да се опитваш да наклепаш друг пред околните му, само защото ти е черен (по някаква причина) и то със собствената си кал ? Защо никой не опитва първо да погледне себе си ?!

И трето, да си толкова, ама наистина еййййтолкова, заблуден да вярваш точно на тези, които ти се врат пред капаците на очите, а са те предавали и въобще са проявявали всяка своя отрицателна черта на характера си неколкократно ? Колко мозък трябва да имаш, за да претендираш, че имаш поглед върху света, като сам затваряш кепенците на прозореца си, когато ти ги отварят ?

… и колко силен трябва да си в момента, в който осъзнаеш, че си грешил ?

P.S. No mercy – без много извинение: _)_ за вас, такива хора !!!

Popularity: 2% [?]