Баси петъка
Пертурбациите в първоначалните ми планове бяха наистина неочаквани. Събудих се в 8 и отново не можах да заспя. Просто заседнах на компютъра с твърдото убеждение, че имам още поне 7 часа до тръгването към Централна гара. Не бързах нито с работата на машината си, нито с некраткия списък неща, които трябваше да свърша – просто започнах да си готвя прословутите домати с ориз, на които се точих трети ден. На средата на цялото действие учудващо се почуква на вратата, а на нея стои оплескан работник:
- Ще ви сменяме балатума. Стаята трябва да се изпразни.
- Кога ?! – изстрелвам аз неадекватно.
- До половин час… нали ще се справите ?
- Амиии… какво трябва да изнесем ?
- Всичко. – “шамаросва” ме той
- Как така “всичко” ?!?!
- ВСИЧКО, ВСИЧКО !
Бях ужасен – вдигнах Галин, манджата беше готова, хапнах колкото да не е без хич, и се заловихме… ЧАС И ПОЛОВИНА, за да се озове всичко в коридора на входа. А работниците просто стояха и гледаха. Не мога да повярвам, че толкова адски много нещо може да се събере в 15 квадрата стая. За сметка на това, открихме много загубени вещи… някои от които загубени мноооооого преди нас. Самото поставяне на новия балатум отне не повече от половин час, но пък прибирането на всичко обратно, сглобяването, подреждането, възстановяването мрежата на един момък (чийто кабел се беше свлякъл от собствената си тежест при разкачването му от switch-а) и ремонта на входната ни врата отне останалата част от времето до 14:20. За капак компютърът отказа да запали. Направих най-скоростното си едночасово изкъпване, бръснене, сушене и приготвяне на багаж… Хванах такси за по-сигурно и отново брутално подраних.
Странностите в деня продължиха с вагоните на влака – не се бях качвал в подобно нещо преди. Оказа се, че в частта за пушачи няма пепелници, но… Настаних се на хубаво място – масичка до прозореца по посока на движението. Оказа се обаче тясно, когато двама ~50 годишни мъже заседнаха срещу мен с минерална вода, лимонада, уиски и ракия под ръка… Но пък единият се оказа добра компания за разговор. Влакът се държа неадекватно (май проблем с дръпната ръчна спирачка). В някаква 20см дълбока река (или по-скоро вирче), където рибарите се бяха намъкнали до средата… заедно с Жигулата си и ловяха рибата през прозорците и.
Междудругото, природата по тези места е наистина невероятна – особено след Побит камък. Удвоената чак до Пловдив линия криволичи без тунели през гори, мостове, селца, хълмове…. места, далечни от голямата цивилизация. За пореден път се убеждавам, че тя е това, което единственото, което тая страна има – природата и. Иска ми се да живея на подобно място – споменавал ли съм ?
В Стамболийски пристигнах по разписание. Ива ме позна веднага (защо ли? 
). Дочакахме и Мимс, която буквално ми налетя – беше яку. Засилихме се към тях, където се запознах и с родителското тяло, което взе че ме хареса ! Наистина страшно много се радвам на топлия прием като цяло. Изключих и зарязах телефона си. Вечерта се наслаждавах на спокойствието в това градче – всички се познават, няма кой да ти направи проблем. Чувствах се странно – така, както не се бях чувствал от години – минаха тези времена в Казанлък. Вървиш спокойно по тъмните и тесни улички дишайки спокойно и дълбоко, а не оглеждайки се като гърмян заек. Чоплихме семки на читалището, зяпахме и заговаряхме познати минувачи, бъбрихме си…
Имах възможността да спя спокойно… за пръв път от доста време насам…
Popularity: 4% [?]
. Иначе от два дена се каня да си наготвя домати с ориз (както Мира ме е учила) и все не успявам. Такива ми бяха плановете за тази вечер и отново не ги осъществих – остава за утре. Вместо това Галин предложи да сефтосаме транформиралото се от Cosmopolitan в Monkeys заведение точно до входа ни. Почерпи с Бял руснак (те повечето всъщност са си такива) – ослади се, но друго си е биричката